…помагал беше на Мария Борисова при делба на имущество. Елена Филипова грабна телефона, преди да е размислила.
— Добър ден. Господин Цветанов? Обажда се Елена Филипова, съседка съм на Мария Борисова.
Гласът ѝ излизаше приглушен, почти шепот. Докато говореше, очите ѝ не се откъсваха от вратата, сякаш всеки миг някой можеше да влезе.
— Нуждая се от спешна консултация. Бихте ли могли да ме приемете днес? В един? Чудесно, благодаря ви.
След малко в кухнята се появи Борис Любомиров — разрошен, сънен, с отпечатък от калъфката върху бузата.
— Добро утро — промърмори той и я целуна. — Защо си станала толкова рано?
— Просто… наспах се — отвърна Елена Филипова и отмести поглед. — Днес мислех да мина при една приятелка, ако нямаш нищо против. Отдавна не сме се виждали.
— При коя?
— При Лена — изстреля тя първото име, което ѝ дойде наум.
— Добре — прозя се Борис Любомиров. — Аз пък ще заведа Гергана Асенова на кино. Вчера ме помоли.
„Разбира се, че те е помолила“ — мина през ума на Елена Филипова, но не каза нито дума.
Кантората на адвоката миришеше на кафе, хартия и стари папки. Васил Цветанов, леко оплешивяващ мъж с очила и внимателен поглед, я изслуша, без да я прекъсва.
— Значи жилището е останало от бабата на съпруга ви… А вие имате ли адресна регистрация там?
— Да. Веднага след сватбата ме регистрираха.
— А нотариалният акт на чие име е?
Елена Филипова примигна объркано.
— Как така?
— Кой е вписан като собственик? Имотът дарен ли е? Наследен ли е? Има ли завещание?
Тя се смути още повече.
— Не знам… Борис се занимаваше с всички документи.
Адвокатът въздъхна тихо.
— Първо трябва да установим на кого реално принадлежи апартаментът. Ако е само на съпруга ви, положението е по-сложно. Ако е обща собственост, сестра му няма никакво основание да ви притиска.
— А как да разбера?
— Още днес поискайте справка от Имотния регистър. Може и онлайн, с електронна услуга.
Когато Елена Филипова се прибираше, вече имаше ясен план. Още в антрето се спъна в обувките на Гергана Асенова.
— Най-после! — появи се Гергана Асенова от кухнята. — Къде се губиш? Търсихме те.
— Бях при приятелка — отговори Елена Филипова спокойно.
— А ние с Борис ходихме на кино — каза Гергана Асенова с подигравателна усмивка, облегната на стената. — Малкото ми братче така и не порасна. Пак избра някакъв безсмислен екшън.
Елена Филипова само кимна и мина покрай нея. Влезе в спалнята, заключи вратата, извади телефона си и набързо отвори сайта за държавни електронни услуги. Подаде заявка за справка от имотния регистър и плати таксата. Оставаше единствено да чака.
Същата вечер, когато Борис Любомиров вече спеше, а Гергана Асенова се беше затворила в стаята за гости, Елена Филипова провери пощата си. Документът беше пристигнал. Тя отвори файла с треперещи пръсти.
„Собственик: Борис Любомиров.“
За миг въздухът сякаш изчезна от дробовете ѝ. Значи Гергана Асенова не беше блъфирала напълно — по документи жилището принадлежеше само на Борис. А тя беше там единствено с регистрация. Страхът, който я беше държал през целия ден, изведнъж се превърна в гняв.
„Не. Това няма да стане така.“
На сутринта, докато всички още спяха, Елена Филипова отново набра адвоката.
— Господин Цветанов, имаме проблем…
— Слушайте ме внимателно — прекъсна я Васил Цветанов. — От колко време сте регистрирана на този адрес? Три години има ли?
— Почти три.
— Добре. Това вече ви дава определени права на ползване. Освен това всичко, закупено по време на брака — мебели, техника, обзавеждане — е съпружеска имуществена общност. А ако докажете, че сте влагали средства и в ремонта…
— Правихме ремонт! — сепна се Елена Филипова, защото изведнъж си спомни, че беше запазила всички фактури и касови бележки.
— Тогава имате на какво да стъпите. Съберете всички документи. И най-важното — не подписвайте нищо, което съпругът ви или роднините му ви поднесат.
— Благодаря ви.
— И още нещо, госпожо Филипова. Би било разумно да разговаряте открито и със съпруга си.
Тя въздъхна тежко.
— Не съм сигурна, че ще застане на моя страна.
През следващите два дни Елена Филипова се движеше из дома си така, сякаш стъпваше върху минно поле. Усмихваше се, готвеше, подреждаше масата и се държеше така, все едно нищо не се е случило. В същото време тайно събираше всичко, което можеше да ѝ послужи: фактури за мебели, гаранционни карти за уреди, бележки от строителни магазини, разписки за ремонтните дейности.
Намери и банковите извлечения от собствената си карта — преводи за материали, плащания към майстори, покупки, които бяха направени с нейните пари. Сканира брачния договор, където ясно беше записано, че придобитото по време на брака се счита за общо имущество.
До края на уикенда вече имаше папка с документи, подредена така грижливо, сякаш от нея зависеше не просто жилището, а целият ѝ живот. А понеделникът наближаваше.
