— Иван, ти пипал ли си сейфа? — стоях в антрето и стисках в длан кожената връвчица с бижутерската лупа.
Иван обличаше сакото си и се бореше с копчетата за ръкавели. Дори не си направи труда да се обърне.
— Илиана, закъсняваме. Юбилей на фирмата, седемстотин души, аз съм в организационния комитет. Какъв сейф сега? Пак ли не можеш да намериш ключовете за колата?
Влязох в спалнята. Масивната врата на вградения гардероб беше открехната съвсем леко — на два-три сантиметра. Почти незабележимо, ако човек не знае как точно пада светлината от прозореца. Отворих я докрай. Сейфът „Aiko“ ме посрещна с празния си електронен панел. Набрах кода по навик. Вътре, на втория рафт, имаше само прах и гаранционна карта за пералня. Синята кадифена кутия липсваше.
— Няма го — казах, когато се върнах в коридора. Гласът ми прозвуча равен, сух, почти като при оценяване на стар метал. — „Сълзите на нимфата“ ги няма.
Иван застина с вдигнати ръце. Едното копче за ръкавел издрънча върху паркета и се търкулна към перваза.
— Как така ги няма? Нали преди месец ги даде за почистване. Да не си забравила да ги вземеш?
— Прибрах ги преди три седмици. Стояха в задния ъгъл, под документите. Иван, според последната оценка това е около двайсет и четири хиляди лева. Това е семейното колие на баба ми. Не може просто да се е изпарило.
Извадих телефона. Пръстите ми не трепереха, само бяха станали ледени.
— Какво правиш? — чак тогава Иван ме погледна. В очите му нямаше тревога за изчезналата вещ, а раздразнение, че графикът му се проваля.
— Звъня на сто и дванайсет.
— Чакай! — хвана ръката ми. — Каква полиция сега? След четирийсет минути трябва да сме на банкета. Даваш ли си сметка какво ще стане? Разпити, протоколи, свидетели… Ще изпуснем речта на генералния директор. Нека се върнем и да потърсим както трябва. Може да си го преместила в банка?
— Не съм го местила в банка.
Натиснах бутона за повикване. Отсреща вдигнаха след третия сигнал. Гласът на оператора беше делови и безизразен, като на касиерка в супермаркет. Изрекох ясно адреса, фамилията си и какво е откраднато. През това време Иван се отдръпна до прозореца и започна трескаво да пише на някого.
— Илиана, това е пълна лудост — прошепна той, след като затворих. — Кой изобщо би могъл да влезе? Имаме аларма.
— Кода го знаехме двама. Аз и ти.
— Какво намекваш?
— Нищо не намеквам. Сутринта идва куриерът с водата. Аз бях под душа, а той оставяше тубите в кухнята. Вратата беше отключена. Чувах как се мотае вътре.
Иван изпусна въздуха от гърдите си и лицето му веднага се отпусна.
— Е, разбира се! Онзи с шапката. Видял е къде отиваш за портмонето. Илиана, понякога си невероятно разсеяна. Да оставиш непознат човек сам в апартамента…
Полицията пристигна бързо. Двама униформени в сиво, уморени, с мирис на евтин тютюн. Лейтенант Георги Живков — поне така пишеше на табелката му — седна на кухненската маса и извади формуляр.
— Разказвайте. Какво е изчезнало и кога последно сте го виждали?
Започнах да описвам подробно: бяло злато, централен сапфир с капковидна шлифовка, дванайсет малки диаманта по окръжността. На обратната страна на закопчалката — уникален майсторски печат. Георги Живков записваше бавно, буква по буква.
— Куриер, казвате? — вдигна поглед той. — Имате ли данните на доставката?
— Да, в приложението. Номер на автомобила и име.
Иван обикаляше кухнята в кръг.
— Господин лейтенант, разбирате, че трябва да тръгваме. Събитието е важно. Илиана Степановна ще подпише всичко необходимо, мога ли аз да изляза?
— Никой никъде няма да ходи — Георги Живков дори не го погледна. — След малко идва следствена група, ще вземем отпечатъци от сейфа. Вие също ще останете тук, господине. Нали живеете в този апартамент?
След час домът ни приличаше на декор от нискобюджетен криминален филм. В спалнята експертът работеше с четчица и навсякъде се беше полепил сив прах. Аз седях на дивана и въртях лупата между пръстите си. Стар навик — когато съм напрегната, започвам да разглеждам повърхности. Кожата на дивана, увеличена десет пъти, изглеждаше като лунен пейзаж.
— Илиана, Златка звъня — Иван седна до мен и сниши глас. — Пита къде сме. Майка също се тревожи. Можеш ли да им кажеш, че ще закъснеем? Само не споменавай кражбата, на Красимира Яворова не ѝ понасят нерви. Вдига кръвно.
Погледнах съпруга си. Той внимателно изтупваше невидима прашинка от ръкава на сакото си.
— Сестра ти идва ли вчера, докато ме нямаше? — попитах.
Иван замря за частица от секундата.
— Идва. Беше си забравила зарядното, отворих ѝ. Постоя пет минути и си тръгна. Нали не мислиш това сериозно?
