— Мисля, че куриерът едва ли е знаел комбинацията на сейфа. А Златка я видя преди половин година, когато се стягахме за сватбата на твоите приятели. Тогава въведох кода пред очите ѝ.
— Илиана, това вече минава всякакви граници — Иван рязко се изправи. — Златка ми е сестра. Работи в градската администрация, има име, положение. Твоите камънаци изобщо не са ѝ притрябвали. Куриерът е. Полицията ще го открие.
От коридора се чу раздвижване. Георги Живков подаде глава през вратата.
— Така, граждани, приключихме с огледа. Сейфът е чист. Тоест — има само ваши отпечатъци и някакви размазани следи, вероятно от ръкавици. Който го е отварял, е знаел кода. За куриера вече пуснахме сигнал, но човекът твърди, че не е излизал от кухнята. Преглеждаме и записа от домофона на входа.
— Можем ли най-после да тръгваме? — попита Иван за пореден път. — Чакат ни във „Вертикал“, там ще бъде цялото градско ръководство.
Живков махна с ръка, сякаш да ни освободи.
— Вървете. Само не си изключвайте телефоните. И ако колието изведнъж „се намери“, веднага ми звъните. За фалшив сигнал също си има последствия.
В таксито никой от нас не каза нито дума. Иван гледаше през прозореца през целия път и нервно почукваше с пръсти по коляното си. Аз стисках лупата в джоба си така, сякаш беше последното доказателство, което ми е останало. В главата ми се въртеше една подробност: предишния ден Златка прекалено дълго избираше рокля. Беше ми пратила в чата три снимки — три различни варианта, всички с дълбоко деколте. И всичките бяха тъмносини. Точно като цвета на сапфира.
— Напразно започна всичко това — обади се внезапно Иван, когато вече наближавахме бизнес центъра. — Провали вечерта. А онзи куриер… сега ще го разкарват, ще го разпитват. Ами ако не го е взел той?
— Ако не го е взел, ще го пуснат. Ако го е взел, ще си понесе наказанието. Така работи законът, Иван.
— Законът… — той се усмихна криво, почти с горчивина. — Животът не е като твоите описания в антикварната къща, Илиана. Понякога човек трябва да умее да си затваря очите.
Ресторантът ни посрещна с глъчката на скъпо тържество. Чуваше се звън на чаши, във въздуха се смесваха аромат на лилии, силни парфюми и скъпо вино. До входа стоеше Красимира Яворова в рокля с перлен отблясък. Изглеждаше внушително и непоклатимо, като огромен кораб, закотвен в пристанище.
— Най-сетне! — тя подаде бузата си за целувка. — Иван, защо се забавихте толкова? Златка вече е вътре, всички са във възторг от нея.
Влязохме в залата. Силните прожектори ме заслепиха за миг. На сцената някакъв мъж говореше за годишните успехи на компанията. Аз обаче не слушах. Търсех с поглед Златка. Видях я до масата с хапките. Беше с гръб към нас, облечена в същата онази тъмносиня рокля. Около нея се въртяха двама мъже в безупречно скроени костюми. Златка се смееше високо, отметнала глава назад.
И тогава, под светлината на таванните лампи, върху шията ѝ проблесна син пламък. Студен, чист, с онзи виолетов оттенък, който имат само най-редките сапфири.
Не тръгнах към нея веднага. Просто застинах на място. Усетих как всичко вътре в мен се втвърдява, сякаш се превръща в камък.
— Иван — произнесох тихо.
— Какво пак? — обърна се той, после проследи погледа ми.
Не извика. Не се престори на изненадан. Само бавно затвори очи и сви рамене, сякаш очакваше удар.
— Илиана — прошепна. — Моля те. Не прави сцени тук. Ще се оправя. Утре. Тя просто го е взела да го сложи за вечерта, искала е да направи впечатление. На сутринта щеше да го върне.
— Нямаше да го върне — извадих телефона си. — Влязла е в апартамента, защото е знаела, че ме няма. Знаела е кода. Откраднала го е, Иван.
— Това не е кражба! Това е семейство! — той ме сграбчи за лакътя. — Ако сега вдигнеш шум, кариерата ѝ приключва. Майка ми няма да го преживее. Илиана, моля те, кажи, че си го намерила. Обади се на онзи полицай. Веднага!
Златка се обърна. Щом ни забеляза, по лицето ѝ не премина и следа от смущение. Напротив — разцъфна в широка, сияйна усмивка и с пръст намести колието върху шията си. Големият сапфир леко се залюля в ямката между ключиците ѝ.
— О, Илианче! — тръгна към нас, потраквайки с токчета. — Не ми се сърдиш, нали? Вчера минах, видях го и… така идеално подхождаше на роклята! Все едно беше знак от съдбата. Ти така или иначе не го носиш, само събира прах в сейфа. А тук поводът си заслужава!
Тя застана съвсем близо до мен и ме лъхна мирис на скъпо вино.
— Красиво е, нали? — обърна се към мъжете, които я бяха последвали. — Това е наша семейна реликва.
Погледнах я, усещайки тежестта на лупата в джоба си. Познавах всяка микропукнатина по този камък. Знаех и за малката резка на закопчалката, която сама бях направила случайно преди три години.
— Свали го — казах.
Гласът ми беше тих, но мъжете до нас мигом млъкнаха. Златка повдигна едната си вежда.
— Илианче, какво ти става? Точно сега ли? Закопчалката е стегната, вкъщи сама ще…
— Свали го веднага.
