— Иначе ще се наложи полицията да го направи.
Иван ме сграбчи за китката толкова рязко, че едва не изгубих равновесие.
— Илиана, стига с този спектакъл! — изсъска той. — Държиш се като обезумяла. Златке, не ѝ обръщай внимание, денят ѝ беше ужасен.
Очите на Златка се присвиха. Усмивката ѝ, онази сияйна маска за пред хора, изчезна мигновено и изпод нея се показа добре познатата ѝ злоба.
— Полиция? — повтори тя с презрителен смях. — Сериозно ли, Илианче? Заради някаква дрънкулка? Иван сам ми позволи. Нали, братле?
Иван се поколеба. Погледът му се стрелкаше между мен, сестра му и гостите, които вече започваха да се обръщат към нас.
— Ами… казах ти, че можеш да минеш… Не съм мислил, че ще го вземеш без да питаш… Но, честно казано, какво толкова…
— „Какво толкова“ е това — издърпах ръката си от хватката му, — че жалбата вече е подадена. Образувано е производство за кражба в особено голям размер. Куриеpът в момента е в районното. А щом колието е на врата ти, значи ти си или съучастничка, или извършителка.
В залата настъпи такава тишина, сякаш някой беше изключил въздуха. Музиката продължаваше да звучи, но хората около нас бяха застинали в нелепи пози — с чаши във въздуха, с полуотворени уста, с ръце върху облегалките на столовете. Красимира Яворова, усетила, че става нещо недопустимо, започна да си пробива път през тълпата.
— Какво се случва тук? — гласът ѝ проряза пространството като камшик. — Илиана, защо изглеждаш така?
— Мамо! — Златка стисна колието с две ръце. — Илиана твърди, че съм го откраднала. Представяш ли си? Нарече ме крадла пред всички!
— Боже мой… — свекърва ми притисна длани към гърдите си. — Илиана, ти с ума си ли си? Това е Златка! Как изобщо ти хрумна да я унижаваш по този начин? Извини ѝ се веднага.
Не казах нито дума за извинение. Само обърнах глава към входа на ресторанта. Стъклените врати се разтвориха и вътре влязоха двама униформени. Единият беше същият Георги Живков, а до него вървеше жена, по-възрастна и с каменно спокойно лице. Те не се оглеждаха колебливо. Идваха право към нас.
— Госпожо Илиана? — Георги Живков спря на крачка от групата ни. — Вие се обадихте и съобщихте, че предметът е открит?
Посочих шията на Златка.
— Ето го. „Сълзата на нимфата“. Инвентарен номер 044/А от антикварна къща „Реликва“.
Златка пребледня, но не по онзи красив, драматичен начин, както описват в романите. Лицето ѝ стана сивкаво, почти пепеляво, а върху него червилото ѝ изглеждаше като кърваво петно.
— Това е грешка! — извика тя. — Колието е мое! Иване, кажи им!
Иван не отговори. Беше забил очи в пода и сякаш изучаваше шарките на мокета. Раменете му потрепваха ситно.
— Госпожо — полицайката пристъпи към Златка, — моля, свалете бижуто, за да бъде иззето, и ни придружете за даване на обяснения.
— Нямате право! — Красимира Яворова застана пред дъщеря си като стена. — Знаете ли коя е тя? Работи в общината! Иване, направи нещо!
Иван бавно вдигна глава. В очите му имаше такава безнадеждност, че за част от секундата почти ми стана жал за него. Само за част от секундата.
— Господин лейтенант… — започна той с пресипнал глас. — Тук има недоразумение. Жена ми просто… намерила го е вкъщи. Нали, Илиана? Намерила си го, но си забравила. Кажи им.
Георги Живков ме погледна. В очите му се четеше умората на човек, виждал твърде много семейни катастрофи, маскирани като недоразумения.
— Госпожо Илиана, потвърждавате ли, че вещта е била намерена и сигналът е подаден погрешно? Или поддържате жалбата си?
Усещах върху себе си погледите на десетки хора. Ръководството на фирмата, колегите на Иван, сервитьорите с подносите, случайните гости. Мълчанието беше толкова плътно, че сякаш можеше да се разреже с нож.
Извадих лупата от джоба си. Доближих я до окото си и направих крачка към Златка. Тя се дръпна назад, но полицайката вече я държеше здраво за лакътя. Наведох се и огледах закопчалката през стъклото.
— Виждате ли тази резка върху карабинера? — попитах Георги Живков. — А следата от запояване на третото звено отляво? Това са моите белези. Златка е знаела, че бижуто е скъпо. Знаела е и че няма да ѝ го дам. Влязла е в дома ми без разрешение и е взела нещо, което не ѝ принадлежи.
Свалих лупата.
— Поддържам жалбата. Кражба има. Куриеpът не е виновен.
— Илиана, ти си чудовище — просъска Златка. Лицето ѝ се изкриви от ярост. — Просто ми завиждаш. Ти имаш всичко, а аз трябва да се давя в дългове, така ли? Заради това парче метал… дано се задавиш с него!
Тя понечи да дръпне колието от врата си, но полицайката светкавично хвана ръцете ѝ.
— Спокойно, госпожо. Веществени доказателства не се повреждат.
Закопчалката щракна и се отвори. Колието премина в прозрачен плик с цип. Поведоха Златка към изхода. Тя не плачеше — дърпаше се, мяташе проклятия и се обръщаше през рамо, сякаш можеше с поглед да подпали всички ни. Красимира Яворова тичаше след нея и крещеше нещо за адвокати и връзки.
