Иван беше застинал край масата. Стоеше неподвижно, с празен поглед, като човек, когото току-що са изхвърлили посред зима навън без палто.
— Ти съсипа семейството — произнесе той, без дори да ме погледне. — Даваш ли си сметка? Утре цял Русе ще говори за това.
— Семейството го съсипа Златка в мига, в който набра кода на сейфа — отвърнах аз, обърнах се и тръгнах към изхода.
Във фоайето ме лъхна хлад. Повиках такси през приложението и зачаках на стълбите пред сградата. Нощният Русе светеше с мокри отблясъци, прозорците на отсрещните блокове примигваха като далечни сигнали. Покрай мен премина патрулка с включени светлини и за миг синьо-червените отблясъци пробягаха по фасадата.
Пет минути по-късно Иван излезе след мен. Не се приближи. Остана на няколко крачки, сякаш между нас вече имаше невидима стена.
— Тази вечер няма да се прибирам — хвърли той и запали цигара. Пръстите му трепереха толкова силно, че пламъчето на запалката подскачаше. — Ще отида при майка ми. Не е добре.
Кимнах спокойно.
— Добре.
— Само не си мисли, че ще го забравя — продължи той. — Можеше да спреш всичко с една дума. Но не. Ти избра своя сапфир.
Погледнах го внимателно. Под жълтеникавата светлина на уличните лампи този човек ми се стори напълно непознат. Не беше мъжът, с когото бях живяла осем години. Беше случаен минувач, до когото е неприятно дори да чакаш на тротоара.
Таксито пристигна — бял „Поло“ с ударено крило и прашен заден прозорец. Настаних се отзад и затворих вратата.
— Към квартал „Октомври“ — казах на шофьора.
Телефонът в чантата ми завибрира. Съобщението беше от Георги Живков: „Куриера го пуснахме. Утре в 10:00 ви чакам за подписване на протокола за разпознаване.“
Изгасих екрана. Извадих от джоба си връвчицата с лупата и започнах бавно да я навивам около пръста си. Стъклото се поклащаше равномерно в ритъма на колата.
Когато се прибрах, на кухненската маса още стоеше недопитата чаша кафе. Беше изстинала. До нея имаше трохи от бисквити, разпилени като дребни следи от друг живот. Минах направо към спалнята, без да сваля дрехите си. Отворих шкафа. Прахът върху рафта на сейфа си лежеше почти непокътнат, само в ъгъла ясно личеше отпечатъкът от дъното на кутията.
Легнах върху покривалото, както си бях облечена. В апартамента цареше пълна тишина. Никой не тръшваше врати. Никой не мърмореше за изстинала вечеря. Никой не искаше от мен да разбирам, да прощавам, да се съобразявам.
Утре щяха да започнат телефонните обаждания. Свекърва ми щеше да крещи. Иван щеше да заплашва. Адвокатът на Златка щеше да мънка за човечност, за семейство, за „неразбирателство“. Щяха да настояват да оттегля жалбата. Щяха да предлагат пари. Щяха да натискат с вина, жалост и измислена съвест.
Погледнах ръцете си.
Вече не бяха ледени.
В единайсет вечерта получих есемес от Иван: „Златка може да получи до шест години. Доволна ли си? Майка ми е в болница. Ти си чудовище.“
Не отговорих. Изтрих разговора и блокирах номера.
На сутринта станах с алармата. Сварих си прясно кафе. Облякох строг костюм, прибрах косата си и преди да изляза, дълго гледах празната кутия за колието. Полицията ми я беше върнала предната вечер „срещу подпис за отговорно съхранение“. Самото колие остана заключено при веществените доказателства.
Поставих вътре ювелирната лупа.
После затворих капака.
Щракването прозвуча кратко и сухо. Като изстрел.
В районното беше шумно, задушно и миришеше на цигари, въпреки всички забрани. Георги Живков ме видя още от вратата, кимна ми и бутна към мен папка с документи.
— Прочетете и подпишете. Зълва ви си призна всичко. Казва, че искала „само да го поноси“, после се изплашила.
— Знам — казах и сложих подписа си на отбелязаното място.
Когато излязох от сградата, Иван ме чакаше отвън. Изглеждаше ужасно. Небръснат, с подпухнало лице, в същото сако от предната вечер — смачкано, изцапано и увиснало по раменете му.
— Илиана, почакай — тръгна към мен той. — Наех адвокат. Каза, че ако напишеш, че щетата е възстановена и нямаш претенции, може да се мине към помирение между страните. Моля те. Заради нас.
Спрях. Погледнах първо него, после сградата на полицията зад гърба му.
— „Нас“ вече няма, Иван.
Подминах го и се насочих към колата си. Седнах зад волана, запалих двигателя и включих на скорост.
В огледалото за обратно виждане го видях как стои на тротоара с отпуснати ръце. Нещо извика след мен, но аз вече бях пуснала радиото. Говорителят съобщаваше прогнозата: в Русе се очакваше застудяване и продължителни дъждове.
Пристигнах в антикварния дом цял час преди отваряне. Шефът вече беше там и преглеждаше новата доставка, подредена в няколко кашона върху голямата маса.
— Госпожо Илиана? Днес сте много ранна. Да не се е случило нещо?
— Не — свалих шлифера си и го закачих внимателно на закачалката. — Просто има доста работа. Трябва да подготвя отчета за вчерашната оценка.
Настаних се на бюрото си. От чекмеджето извадих работната лупа — тежка, със стоманен корпус, студена и надеждна в дланта ми. Взех първия предмет от кутията: сребърна табакера от деветнайсети век.
Под увеличителното стъкло се разкри цяла вселена — фина гравюра, дребни драскотини, оставени от времето, знакът на майстора, издълбан почти невидимо в метала.
Чиста изработка.
Без никаква лъжа.
