— А защо дъщеря ми не е на масата? — попита баща ми, щом прекрачи прага на дома ни, понесъл цял наръч подаръци.
Трапезата беше отрупана със салати, които бях започнала да приготвям още в шест сутринта. Елхата блестеше празнично. Само аз липсвах от тази уж семейна вечеря.
— Аз я изгоних — отвърна мъжът ми с подигравателна усмивка. — Дразни майка ми.
Свекърва ми седеше до него с вид на човек, спечелил важна битка. Дори не си направи труда да стане и да поздрави. Баща ми, обикновено кротък и сдържан, без да каже дума, извади телефона си. А онова, което направи минута по-късно, изтри самодоволната усмивка от лицето на свекърва ми завинаги.
Два дни по-рано, сутринта на 29 декември, се събудих от настойчиво побутване по рамото. Мартин Соколов ме разтърсваше и настояваше веднага да ставам, защото трябвало да тръгваме към гарата. Майка му, Невена Ангелова, беше благоволила да пристигне от провинцията, за да посрещне Нова година при нас, а според съпруга ми „правилната снаха“ била длъжна лично да посрещне свекърва си.
Погледнах часовника — седем и половина сутринта. Навън още беше тъмно, а влакът пристигаше чак в 9:30.
— Мартине, нали за половин час ще стигнем? — опитах се да го върна към здравия разум.
Той обаче вече обикаляше из апартамента и събираше нужните неща с такава припряност, сякаш не майка си очакваше, а министъра на финансите лично.
След четиридесет минути вече се провирахме през предновогодишните задръствания по крайречния булевард. За пореден път се улових, че Мартин Соколов говори за майка си с особено благоговение, все едно става дума за небесно създание, а не за обикновена жена.
За трите години брак бях опознала Невена Ангелова до най-малката подробност: на петдесет и шест, икономист в строителна фирма, два пъти седмично ходи на басейн, редовно лети до Турция, но при всяка възможност се оплаква от крехко здраве.
На перона тя се появи с тържествено изражение, сякаш току-що се беше завърнала не от провинцията, а от космическа станция, и ме измери от глава до пети.
Погледът ѝ се плъзна по мен с онази тиха оценка, която казва повече от цяла реч, после тя едва забележимо кимна, сякаш вече беше отбелязала колко изморено изглеждам. Мартин Соколов мигом се хвърли да прегръща майка си и напълно забрави за съпругата си, на която се паднаха двете тежки чанти с „истински продукти“ от провинцията — все едно в нашия град хранителните магазини бяха изчезнали от лицето на земята.
Още щом потеглихме, обичайната йерархия се подреди сама. Невена Ангелова се настани царствено отпред, аз останах на задната седалка, а Мартин усили парното докрай при първото ѝ оплакване, че от леко открехнатия прозорец я лъхало.
— Сине, нали знаеш, че не съм от желязо — проточи тя, а аз наум сложих първата отметка. Главният ѝ коз беше изваден още преди да сме стигнали до дома.
Апартаментът ни на левия бряг — широка тристайна с изглед към реката — я посрещна с аромат на прясно печиво и борова украса. Бях чистила цялата предишна вечер, бях лъскала всяка повърхност до блясък, но Невена Ангелова обходи стаите с изражение на санитарна инспекция. Прокара пръст по корниза и тържествено съобщи, че има прах. В същия момент Мартин вече се беше разположил на дивана с телефона в ръка и се преструваше, че нищо не чува и нищо не вижда.
— Анна Асенова, защо пердетата ви са толкова безлични? И паркетът на места поскърцва. Едно време жените си гледаха дома както трябва.
После тя се установи в кухнята, заемайки стратегическо място на табуретката до прозореца, откъдето можеше спокойно да следи всяко мое движение. Докато приготвях обяда под зоркия ѝ поглед, се чувствах като опитно животно. Нищо не оставаше без коментар: пилето не го разфасовах правилно, доматите били воднисти, пиперът — прекалено много, а щом посегнах да режа краставиците за салатата, зад гърба ми се чу тежка въздишка.
— При съседката ми Ралица Костова снаха ѝ е истинско съкровище.
— Готви така, че човек да си оближе пръстите, жилището ѝ блести като изложбена зала, а с Ралица Костова се разбират все едно са майка и дъщеря.
Стиснах устни и се престорих, че цялото ми внимание е в зеленчуците пред мен. Мартин Соколов продължаваше да се крие в хола, майсторски играейки ролята на човек, който внезапно е оглушал. По време на обяда Невена Ангелова не спря да прави подробен преглед на всички снахи в околността и от този преглед излизаше само едно: аз губех безславно по всяка възможна точка.
След десерта се измъкнах в кухнята с оправданието, че трябва да измия чиниите. За миг затворих очи и си позволих да си представя как свекърва ми вече е хванала пътя обратно. Четиринадесет дни, повторих си наум. Само 14 дни. Това можеше да се издържи.
На следващата сутрин, 30 декември, ме събуди хлопането на вратата на хладилника. Невена Ангелова беше започнала пълна ревизия на запасите. Когато влязох в кухнята, я заварих с моя тефтер в ръка — онзи, в който бях записала „Новогодишно меню“.
— Анна, какви са тия драсканици тука? Руска салата, херинга под шуба, гръцка салата… Това прилича на меню от заводски стол! Къде е пачата, къде е желираното? А нормално домашно печено свинско няма ли да има?
Тя грабна химикалката и започна безмилостно да задрасква редовете ми, като на тяхно място записваше своите идеи.
— Невена Ангелова, аз вече купих продуктите точно за тези неща — опитах се да възразя, но тя махна с ръка, сякаш прогонва досадна муха.
— Гръцка салата за Нова година? Откъде изобщо ви идват такива моди? Пуйката я забравяш — ще правим гъска с ябълки. Пачата е задължителна, банички поне три вида, и никакъв купен хайвер — ще си направим домашна разядка от патладжани.
В предоставената текуща част няма продължение на историята — съдържа само уеб елементи, заглавия на други публикации и категории. Затова те са пропуснати според изискванията за почистване.
