„Няма да умрете“ — отвърна тя уморено, докато в гърдите ѝ се надигаше познатата тежест

Несправедливото обвинение пробуждаше тих, смачкан протест.
Истории

— Къде се губиш, Мария? — гласът на Георги звучеше така, сякаш не се прибирах от работа в претъпкан автобус, а бях проиграла жилището ни на карти. — Преди половин час те помолих да минеш през банката и да преведеш пари на мама.

— Дванайсет часа съм била права — отвърнах, притискайки с рамо торбата с пилето, хляба и праха за пране. — Банката вече е затворена. Още на обяд ти писах за това.

— Значи е трябвало да се сетиш по-рано. На жената ѝ е високо кръвното, трябват ѝ лекарства, а ти, както винаги, мислиш само за себе си.

— Забелязвал ли си, че кръвното на майка ти се вдига точно в деня, в който аз получавам заплата?

От другата страна настъпи кратко, неприятно мълчание.

— Не започвай — изсъска той. — У дома ще говорим. И купи заквасена сметана. Нормална, не онази водица за един лев.

— Вече излязох от магазина.

— Върни се.

— Не.

— Как така „не“?

— Така, че днес сметана няма да има. Няма да умрете.

Затворих и почти веднага усетих как в гърдите ми се надига познатата тежест. Дори не беше страх. Беше умора. Гъста, лепкава, като изстинала грис каша от детската градина. Онзи момент, в който вече не се ядосваш, а просто знаеш: ще отключиш вратата и върху теб отново ще излеят всичко, което са събирали през деня.

Вратата ми отвори свекърва ми.

— Най-после се появи — каза Анна Радославова, без дори да помръдне от прага. — А ние седим и чакаме. Георги се е прибрал от работа гладен, аз съм с кръвно, а на нея не ѝ пука. Стои и мига насреща.

— Не мигам, дишам — казах. — След пътуване с маршрутка е направо полезно.

— Внимавай си с езика — сопна се Георги от кухнята. — Ела тук.

Влязох в кухнята и оставих торбите върху табуретката. На масата вече имаше нарязани салам и сирене, отворена консерва с копърка, две празни чаши, трохи от хляб, а в мивката се киснеше чиния със залепнала елда. Тоест никой тук очевидно не се канеше да умира от глад. Чакаха мен. За представлението.

— Е? — Георги се беше разположил на стола, отпуснат като господар. — Къде е преводът?

— Не го направих.

— Защо?

— Защото ми писна.

Анна Радославова бавно се отпусна на табуретката и притисна ръка към гърдите си.

— Чу ли я? Каза, че ѝ е писнало. На мен ли? На мен, дето ви изправих на крака от нищото?

— Мамо, не се пали — каза Георги, но очите му бяха впити в мен. — Обясни като нормален човек, без театри.

— Нормално? Добре. За последните четири месеца съм дала на майка ти две хиляди и осемстотин лева. За какво — не знам. Всеки път е „спешно“, „за последно“, „само до пенсия“, „за лекарства“, „за сметки“, „за пломба“, „за изследвания“. Само че кой знае защо след това тя всеки път се появява с ново палто, нов телефон или маникюр в цвят патладжан.

— Как смееш да броиш чужди пари? — скочи свекърва ми.

— Не са чужди. Мои са.

— В едно семейство няма „мое“ и „твое“! — Георги удари с длан по масата. — Колко пъти трябва да ти го повтарям?

— Много удобно правило. Когато дойде ред да се плаща ипотеката — парите изведнъж стават общи.

Продължение на статията

Животопис