— Къде се губиш, Мария? — гласът на Георги звучеше така, сякаш не се прибирах от работа в претъпкан автобус, а бях проиграла жилището ни на карти. — Преди половин час те помолих да минеш през банката и да преведеш пари на мама.
— Дванайсет часа съм била права — отвърнах, притискайки с рамо торбата с пилето, хляба и праха за пране. — Банката вече е затворена. Още на обяд ти писах за това.
— Значи е трябвало да се сетиш по-рано. На жената ѝ е високо кръвното, трябват ѝ лекарства, а ти, както винаги, мислиш само за себе си.
— Забелязвал ли си, че кръвното на майка ти се вдига точно в деня, в който аз получавам заплата?
От другата страна настъпи кратко, неприятно мълчание.
— Не започвай — изсъска той. — У дома ще говорим. И купи заквасена сметана. Нормална, не онази водица за един лев.
— Вече излязох от магазина.
— Върни се.
— Не.
— Как така „не“?
— Така, че днес сметана няма да има. Няма да умрете.
Затворих и почти веднага усетих как в гърдите ми се надига познатата тежест. Дори не беше страх. Беше умора. Гъста, лепкава, като изстинала грис каша от детската градина. Онзи момент, в който вече не се ядосваш, а просто знаеш: ще отключиш вратата и върху теб отново ще излеят всичко, което са събирали през деня.
Вратата ми отвори свекърва ми.
— Най-после се появи — каза Анна Радославова, без дори да помръдне от прага. — А ние седим и чакаме. Георги се е прибрал от работа гладен, аз съм с кръвно, а на нея не ѝ пука. Стои и мига насреща.
— Не мигам, дишам — казах. — След пътуване с маршрутка е направо полезно.
— Внимавай си с езика — сопна се Георги от кухнята. — Ела тук.
Влязох в кухнята и оставих торбите върху табуретката. На масата вече имаше нарязани салам и сирене, отворена консерва с копърка, две празни чаши, трохи от хляб, а в мивката се киснеше чиния със залепнала елда. Тоест никой тук очевидно не се канеше да умира от глад. Чакаха мен. За представлението.
— Е? — Георги се беше разположил на стола, отпуснат като господар. — Къде е преводът?
— Не го направих.
— Защо?
— Защото ми писна.
Анна Радославова бавно се отпусна на табуретката и притисна ръка към гърдите си.
— Чу ли я? Каза, че ѝ е писнало. На мен ли? На мен, дето ви изправих на крака от нищото?
— Мамо, не се пали — каза Георги, но очите му бяха впити в мен. — Обясни като нормален човек, без театри.
— Нормално? Добре. За последните четири месеца съм дала на майка ти две хиляди и осемстотин лева. За какво — не знам. Всеки път е „спешно“, „за последно“, „само до пенсия“, „за лекарства“, „за сметки“, „за пломба“, „за изследвания“. Само че кой знае защо след това тя всеки път се появява с ново палто, нов телефон или маникюр в цвят патладжан.
— Как смееш да броиш чужди пари? — скочи свекърва ми.
— Не са чужди. Мои са.
— В едно семейство няма „мое“ и „твое“! — Георги удари с длан по масата. — Колко пъти трябва да ти го повтарям?
— Много удобно правило. Когато дойде ред да се плаща ипотеката — парите изведнъж стават общи.
