— А когато изчезваш с приятелите си за уикенда — тогава парите са си твои. Щом майка ти протегне ръка — пак стават „наши“. Но ако на мен ми се наложи да отида на зъболекар, отговорът ти е: „Ще потърпиш до другия месец“.
— Защото все избираш момент, в който сме затънали до гуша! — изръмжа Георги.
— Не, Георги. Ние не „затъваме“ от време на време. Ние живеем така постоянно. Просто ти вече си свикнал и не ти прави впечатление.
Анна Радославова изхлипа високо и театрално, с опита на човек, който отдавна е усъвършенствал този номер.
— Господи, какви неща чувам… Аз за вас всичко правя… Пенсията си давам за храна…
— Пенсията ви е около четиристотин и четиридесет лева — отвърнах аз. — Живеете отделно. А хладилникът ви, кой знае защо, го пълня аз.
— Защото си жена! — изрева Георги. — Или вече и това забрави?
— Жена съм, не банкомат с тенджера супа отгоре.
— Ясно. Пак си се нагълтала с онези психолози от интернет.
— Не. Просто един ден отворих банковото приложение и най-после видях колко струва вашето „семейство“.
Той рязко се изправи. Столът изскърца по балатума така, сякаш и той не издържаше повече.
— Какво точно се опитваш да кажеш?
— Че повече няма да запушвам вашите пробойни с моите пари.
— Нашите пробойни?
— Вашите.
Анна Радославова внезапно престана да подсмърча. Изправи гръб и ме погледна по съвсем друг начин — студено, твърдо, без сладникавия тон и без парфюмираното страдание. Така се гледа човек, който току-що е спрял да бъде удобен.
— Георги — произнесе тя тихо, — казвах ти аз. Прекалено много свобода ѝ даде. Една жена трябва да си знае мястото.
— А вие вашето знаете ли? — попитах. — Между банковата ми карта и хладилника ми ли е?
— Мария, млъкни — каза мъжът ми почти равнодушно.
И точно това спокойствие беше по-страшно от вик.
— Не. Днес няма да млъкна.
— Тогава ме слушай много внимателно. Или веднага превеждаш парите, или утре си събираш багажа и изчезваш. Ясно ли е?
Погледнах го и изведнъж ми просветна нещо странно: той не ме плашеше. Пазареше се. Като човек, който години наред е натискал едно и също копче и изобщо не е забелязал, че копчето вече е паднало.
— Кажи го пак — помолих.
— Събираш си нещата и се махаш.
— Повтори го пред майка си.
— С удоволствие. Събирай си багажа и се махай от моя апартамент.
— От твоя? — не се сдържах и се усмихнах криво. — Сериозно ли?
По бузата му потрепна мускул.
— А на кого друг да е?
— На онзи апартамент, за чиято първоначална вноска дадох парите от продадената стая на баба ми? На същия, за който ипотеката е на името и на двама ни? Или може би говориш за жилището, в което майка ти вече трета година се държи така, сякаш има втори ключ и право на достъп до чужди портфейли?
— Не отклонявай темата.
— Това не е отклонение. Това е точният адрес на темата.
Отидох в стаята, отворих гардероба и извадих папката с документите. Върнах се и я сложих на масата пред него.
— Чети на глас — казах.
— Какъв цирк разиграваш сега?
— Чети.
Анна Радославова посегна към папката по-бързо от него, но аз сложих длан отгоре и я спрях.
— Вас никой не ви е канил да ровите.
Георги отвори документите с нервни пръсти.
— Е? — подхвърли. — И какво толкова?
— По-надолу.
Очите му пробягаха по редовете и той замълча.
— Какво пише там? — попита свекърва ми.
— Нищо — отвърна той прекалено бързо.
— Прочети — настоях аз. — Точката за дяловете.
Той не прочете нищо. Само стоеше прав и мачкаше листа между пръстите си.
— Добре, аз ще го кажа — произнесох. — Една втора е моя.
