— И има още един любопитен лист — добавих, като извадих следващия. — Банково извлечение. Погледни преводите.
— Ти си ми ровила из нещата?
— Не. Рових в собствения си живот. И се оказа, че вътре има доста изненади.
— Мария, ти изобщо имаш ли понятие от лични граници?
— Граници ли? Това ли са границите — съпругът ми да праща пари на майка си, уж за лекарства, а тя да ги предава на бившата му жена като издръжка за син, за когото три години ме лъжете?
Анна Радославова пребледня за миг, сякаш някой бе изключил тока в нея.
— Георги… — изхриптя тя.
Той изруга тихо, през стиснати зъби.
— Откъде, по дяволите…
— Съвсем случайно, Георги. Светът е малък. Особено когато работиш на регистратура в поликлиника и при теб дойде жена с дете да извади документ, после види снимката ти на екрана ми и каже: „О, това е бащата на Борис. Значи сте се сдобрили?“
В стаята се разля мълчание.
Седнах на стола, защото коленете ми изведнъж омекнаха. Но не спрях. Само гласът ми стана по-нисък.
— Първо реших, че жената не е добре. После проверих преводите. След това намерих стара кореспонденция в лаптопа ти. И накрая разбрах защо всеки месец майка ти получаваше „кръвно“. Не е било кръвно. Съвестта ѝ, предполагам, понякога е помръдвала.
— Да не си посмяла — изсъска Анна Радославова. — Не ме намесвай в това. Аз не можех да изоставя внука си!
— Тогава трябваше да ми го кажете. С думи. Като нормални хора. А не да ме превръщате в глупачка със заплатна карта.
— Исках да ти кажа — обади се Георги.
— Кога? Когато започнех сама да плащам и частните му уроци?
— Не изкривявай нещата.
— Аз ли? Ти три години ми повтаряше, че с бившата ти всичко е приключило. Че нямаш деца. Че си изморен от нейните номера. А всъщност си криел от мен цял един живот.
— Не съм го крил. Търсех подходящ момент.
— Не. Пресмяташе колко още можеш да се возиш на мой гръб.
Той пак се отпусна на стола. Тежко, сякаш силите му го напуснаха наведнъж. Цялата му самоувереност се стопи и остана само смачканата мъжка ярост, която вече не знае къде да се дене.
— Не разбираш — промълви той. — Там е сложно.
— Разбира се. Най-старата мъжка приказка: „сложно е“. А тук значи беше просто? Тук можеше да се лъже, да се вземат пари, да се крещи, да ме изкарвате виновна и накрая пак да се иска сметана?
Анна Радославова рязко се надигна.
— А ти какво си мислеше? Семейството не е само мили думи и романтика. Семейството е търпение.
— Кой търпи? — обърнах се към нея. — Аз ли? Или вие така удобно се наредихте, че все аз да търпя?
— Ако беше родила деца, щеше да си по-умна.
— Не родих, защото години наред влачех двама възрастни и една чужда тайна.
Георги вдигна глава.
— Не говори така за сина ми.
— А кой го постави в това „така“? Аз дори не съм го виждала. Не говоря за детето. Говоря за теб.
Той замълча за малко, после попита глухо:
— И сега какво?
— Сега ли? Сега ти сам ще обясниш защо си лъгал. Сам ще говориш с банката за ипотеката. Сам ще помагаш на сина си, а не чрез театралните сцени на майка си. И майка ти повече няма да се разпорежда с нищо, което е мое.
