Нито стотинка от парите ми, нито ключ от този апартамент.
— Гониш ли ме? — попита свекърва ми почти без глас.
— Не. Просто ви връщам там, където ви е мястото. В собствения ви дом.
— А ако реша да не си тръгна?
— Ще си тръгнете. Вече се обадих на районния инспектор. Обясних, че имам конфликт с роднини и се страхувам да остана сама. Всеки момент ще се качи. Не обичам изненадите, знаете. Но явно понякога са полезен жанр.
Двамата ме гледаха така, сякаш пред тях стоеше непозната жена.
— Мария, ти съвсем си изгубила ума си — процеди Георги.
— Не. По-скоро за първи път отдавна започвам да си го връщам.
Звънецът иззвъня.
Анна Радославова се сепна.
— Той ли е? Толкова бързо?
— А вие какво очаквахте? Да продължа да стоя до печката, докато тук си разпределяте живота ми?
Георги се изправи рязко.
— Мария, стига. Нека не правим сцени.
— Сцените ги гледах три години. Сега представлението приключва.
Той пристъпи към мен. Този път гласът му беше друг — без крясък, без заплаха, почти жалък.
— Не исках да се получи така. Наистина. Обърках се. Майка ми ме притискаше. Там е детето. Тук — ипотеката. Мислех, че някак ще се размине.
— Вие всички все на това разчитате — че някоя жена ще оправи всичко вместо вас. Ще сготви, ще плати, ще замълчи. А накрая пак тя ще излезе виновна.
Звънецът прозвуча отново.
— Отвори — казах.
Той не помръдна. Отидох аз.
Когато районният инспектор си тръгна, в жилището падна странна тишина. Такава, каквато остава след скандал, когато думите вече са изчерпани и дори за викане няма сили. Анна Радославова прибра чантата си и ключа, като ми хвърли поглед, в който старата омраза се беше смесила с нов страх. Георги се облече мълчаливо и тръгна след нея. На прага се спря.
— Ще съжаляваш — каза.
— Вече не — отвърнах. — Аз моето го изстрадах.
После излезе.
Заключих вратата, опрях чело в нея и останах така известно време. В кухнята миришеше на шпроти, на чужд тютюн от якето на свекърва ми и на пилето, което така и не бях прибрала в хладилника. На масата лежеше смачканото банково извлечение. В мивката се поклащаше мръсна чиния. Всичко беше дразнещо обикновено. Сякаш светът не се беше срутил. А той се беше срутил. Просто не целият. Само онзи, който отдавна трябваше да бъде съборен.
Телефонът ми завибрира. Даниела.
— Е? — попита тя направо, без поздрав. — Жива ли си?
— Горе-долу.
— Плака ли?
— Още не.
— Значи ще те удари по-късно.
— Знам.
— Да дойдеш при мен?
Погледнах кухнята. Моята кухня, по дяволите. Табуретката, стария чайник, магнита от Плевен, който не можех да понасям, но по някаква причина никога не бях махнала. И изведнъж, за първи път от много време, не усетих самота. Усетих място. Въздух. Пространство.
— Не — казах. — Тази вечер ще остана вкъщи.
— Сама?
— Най-сетне.
Даниела замълча за миг, после тихо въздъхна.
— Е, честито. Май току-що ти започна нормалният живот.
Усмихнах се криво, изхвърлих шпротите в коша, отворих прозореца и сложих чайника на котлона.
— Май да — казах. — И знаеш ли кое е най-смешното?
— Кое?
— Заквасена сметана пак няма. И никой не умря от това.
