Бодливите клонки на метлата профучаха и се стовариха върху китката ми толкова внезапно, че изпуснах лопатката. Купчинката боклук, която търпеливо събирах няколко минути, отново се разпиля по ламината. Въздухът се изпълни с мирис на сух прах и застояли парцали — същата тежка миризма носеше метлата, която Живка Живкова беше домъкнала „за домакинството“.
— Чуваш ли ме, ма момиче? — гласът ѝ проряза стаята като строшено стъкло. — Кой така мете към прага? Късмета си изкарваш навън! От ъглите се започва, към средата! И метлата се навлажнява, да не вдигаш прахоляк до тавана!
Погледнах ръката си. Малко над китката кожата беше зачервена, по нея лепнеха сиви топчета прах. Бавно вдигнах очи. Свекърва ми стоеше над мен, стискайки същата тази метла. В погледа ѝ нямаше ярост — само студено, презрително превъзходство на надзирател, който поправя провинил се ученик.
От спалнята се разнесе раздразнен вик:
— Къде се буташ, бе, охлюв?! Лекувай ме! Пак загубихме, никаква подкрепа!
Петър Огнянов, моят законен съпруг, водеше своята виртуална битка. Нямаше никакво значение, че току-що се бях прибрала след дванайсетчасова смяна, нито че майка му ме дресира като непослушно кученце.
— Вие ме ударихте… — прошепнах, разтривайки парещото място. — Живка Живкова, току-що ме пернахте с мръсната метла.
Тя изсумтя и приглади халата си.
— Глупости. Само те плеснах, да ти се изправят ръцете. Човек се учи, докато е жив. Хайде, събирай пак. И вземи парцала — подът ти е на ивици, грозно е за гледане. Аз ще си налея чай, уморих се да се разправям с теб.
Обърна ми гръб и уверено се насочи към масата, където стоеше любимата ми чаша.
Останах неподвижна. Погледът ми се местеше между разпиления боклук, червените следи по кожата и силуета на мъжа ми в рамката на вратата.
И изведнъж вътре в мен настъпи тишина. Умората се стопи. Страхът да не обидя „мама“ изчезна. Желанието да бъда удобна и добра — също. На негово място остана ледена, звънтяща решителност.
Целият този фарс започна преди три месеца.
Жилището е мое — двустаен апартамент в краен квартал, купен на ипотека още преди брака. Изплатих го сама, докато работех на две места. Старша медицинска сестра съм в хирургията — тежък, изтощителен труд, винаги на крак, винаги под напрежение. Когато се прибирам, не почивам — просто оцелявам.
Петър Огнянов остана без работа като мениджър преди половин година.
— Силвия Лъвова, сега не е сезон — обясняваше той, излегнат на дивана и почесвайки корема си. — Аз съм специалист, няма да ставам куриер за жълти стотинки. Търся нещо, което ми подхожда.
„Търсенето“ се свеждаше до нощни онлайн игри до четири сутринта. Аз мълчах. Съчувствах му. Убеждавах се, че мъжът ми преживява труден период и трябва да го подкрепя.
Тогава още не подозирах, че това е само началото на много по-голямо изпитание за мен.
