— Махнете си ръцете от бельото ми. Веднага.
Изрекох го така, че и самата аз долових в гласа си твърдост, каквато преди не беше имало. Стоях на прага на спалнята, с плик от аптеката в едната ръка, и гледах как Елена Радославова, свекърва ми, се разпорежда пред скрина ми с такава самоувереност, сякаш аз живея в този апартамент временно, приютена от милостта на роднини.
— Ето, започна се — подхвърли тя, без дори да се обърне. — Нормална снаха щеше да каже „благодаря“. При теб всичко е нахвърляно едно върху друго. Чорапи при потници, бельо при тениски. Николай Емилов сутринта половин час търси чисто поло. Това дом ли е според теб?
— Това е моето чекмедже. Моите дрехи. И моята спалня.
Едва тогава тя се извърна. Държеше сутиена ми с два пръста и с изражение, сякаш беше вдигнала от пода умряла мишка.
— Не прави театър. Не съм в чужда къща. При сина си съм.
— При сина си сте ходили преди да се ожени. А това е жилище, което аз плащам. Върнете го на мястото му.
— Боже, каква високопарност. Тя плащала. Ако не беше моят син, досега щеше да си умряла сама между работата си и ипотеката. Кой изобщо ти създава семейство? Кой търпи характера ти?
Приближих се, взех дрехата от ръцете ѝ — спокойно, но достатъчно ясно, за да разбере: още едно движение и просто ще я изведа навън, без повече обяснения. Тя присви очи.
— Личи си, че майка ти не те е възпитала както трябва — процеди свекърва ми. — По-възрастните се уважават, не им се изтръгват неща от ръцете.
— По-възрастният човек не рови в чуждо бельо.
— Чуждо? Ето докъде стигна. Николай Емилов неслучайно казваше, че напоследък съвсем си се разпасала.
— Ключовете, Елена Радославова.
— Какво?
— Ключовете за апартамента. Оставете ги на нощното шкафче. Сега.
Тя дори направи половин крачка назад, сякаш не можеше да повярва, че тези думи са отправени към нея.
— Даваш ли си сметка с кого разговаряш?
— Повече от ясно. С човек, който отключва със собствен ключ, без да звъни, проверява тенджерите, души хавлиите в банята и си въобразява, че това е помощ. Ключовете. И после — вкъщи.
— Всичко ще кажа на сина си.
— Непременно му кажете. Само не пропускайте да добавите, че днес за първи път от две години някой ви каза истината в очите.
Тя хвърли връзката върху шкафчето така, че металната халка издрънча в дървото.
— Ненормална. Истеричка. Точно затова нямате деца. В дом, където жената умее само да командва, нищо добро не пуска корен.
Вдигнах бавно ключовете, прибрах ги в джоба на халата си и отворих входната врата.
— Всичко добро.
— Ти сама ще допълзиш да се сдобряваш.
— Едва ли.
Тя излезе, без да се сбогува, с осанката на оскърбена императрица. Аз заключих след нея и за първи път не усетих онзи познат срам. Имаше само гняв. Чист, студен, залежал прекалено дълго.
Вечерта Николай Емилов се прибра вече навит като пружина. Още от прага метна якето си върху пейката и дори не си събу обувките.
— Ти какво си направила? Майка ми плаче втори час. Кръвното ѝ било почти двеста. Не ти ли стигаше просто да се държиш грубо? Трябваше и ключовете да ѝ вземеш?
— Трябваше. И ги взех.
— Ти изобщо разбираш ли, че тя е искала да помогне?
— На кого да помогне? На себе си? На теб? Или на мен, докато ми бърка в гардероба?
— Тя помагаше.
— Николай Емилов, помощ е, когато някой те помоли. Не когато влизаш в чужд дом, докато стопанинът го няма, и правиш ревизия на бельото му.
Той изсумтя злобно, наля си вода, но така и не отпи.
— Ти винаги изопачаваш всичко. Една нормална майка се тревожи за сина си, за дома, за семейството.
— Една нормална майка живее собствения си живот. И не влиза в чужд апартамент като инспектор от санитарна служба.
— Чужд? Пак ли започваш с това? На теб все ти е важно да натякваш кой изкарва повече пари.
