— Не. Важно ми е единствено в собствената си спалня да не се чувствам като наемателка.
— Знаеш ли какво? Станала си някаква… тежка. Преди беше по-мека.
— Преди просто си мълчах. На теб това ти беше по-удобно.
Той тресна чашата върху плота.
— Край. Стига толкова. Утре ще се обадиш на мама и ще ѝ се извиниш.
— Утре ще извикам ключар и ще сменя патрона.
— Ти нормална ли си?
— Напълно. И ако след това майка ти пак се сдобие с ключ, излизаш оттук заедно с нея. Казвам ти го отсега, за да няма после изненадани физиономии.
Николай Емилов млъкна. Точно там обикновено свършваха доводите му и започваше обиденото мълчание. На него му беше удобно в дом, където две жени вземат решения вместо него, а после той застава по средата и играе измъчения човек между два пожара. Прекрасна роля. Не съпруг, а пратеник на чужди интереси.
— Ще съжаляваш — каза вече по-тихо. — Просто не умееш да се държиш човешки.
— А ти умееш ли? Тогава ми обясни защо майка ти знае в кое чекмедже държа бельото си.
Той отиде да спи в хола, като нарочно разместваше дивана шумно. Аз останах в спалнята, гледах тавана и мислех не за скандала, а за това колко учудващо бързо си отива страхът, когато човек се измори да се страхува.
На другия ден смених ключалката. Майсторът се оказа приказлив мъж на години, миришеше на тютюн и студен въздух.
— Често ме викат — каза той, докато затягаше последния винт. — Обикновено жените сменят брави след любовници, а вие — след свекърва. Интересен случай.
— В днешно време май вече е съвсем обикновен.
— Най-важното, домакиня, е да не давате резервен ключ на хора, които после ви е неудобно да изгоните.
— Това вече го научих.
Новата ключалка щракна толкова приятно, че едва се сдържах да не се засмея.
А в събота реших да приключа и с въпроса за мебелите. В коридора стоеше техният сватбен „подарък“ — огромен тъмен гардероб, тежък като провинциална гузна съвест. Вратите му скърцаха, една панта беше разхлабена, а отвътре лъхаше на нафталин и чуждо минало. Всеки път, когато закачех ръкава си в него, ми идваше да повикам хамали и да изпратя този паметник на семейния контрол право на боклука.
— Хайде да отидем да изберем нов — казах сутринта.
Николай Емилов ме погледна подозрително.
— Сега ли? Защо толкова бързаш?
— Защото ми писна да живея до този саркофаг.
— Това е подарък от мама.
— Именно. Крайно време е да спрем да го пазим като светиня.
В мебелния магазин си харесах светъл гардероб с плъзгащи врати — спокоен, изчистен, без претенции, но нормален, човешки. Вече попълвахме документите за доставка, когато зад гърба ми прозвуча познат глас:
— Значи така. Добре си се наредила.
Обърнах се. Елена Радославова вървеше през залата като прокурор, пристигнал на изнесено заседание. Лицето ѝ беше вкаменено, устните — стиснати в тънка линия. Малко зад нея се влачеше Николай Емилов и дори не се опитваше да се престори, че случайно е попаднал там.
— Ти ли ѝ се обади? — попитах, без да гледам свекърва си, а него.
Той извърна очи.
— Не съм длъжен да крия от майка си какви ги вършиш.
— Разбира се. Твоята самостоятелност стига точно до първото позвъняване от мама.
— Не увъртай — сряза ме Елена Радославова. — Вярно ли е, че си намислила да изхвърляш нашия гардероб?
— Щом е ваш, вземете си го. Наш никога не е бил.
Тя разпери ръце, вече усетила публика. Хората в отдела забавиха крачка, продавачите сложиха професионално безразлични лица, но, разбира се, всички наостриха уши.
— Аз този гардероб съм го дала от сърце! — повиши глас свекърва ми. — На младите всичко им беше поднесено наготово, а насреща какво? Наглост, неблагодарност и само „аз, аз, аз“. Ти изобщо щеше ли да си отваряш устата, ако Николай Емилов не дърпаше това семейство на гърба си?
Погледнах към него. Стоеше с изражение на човек, който уж няма никакво отношение към случващото се.
