Но беше доволен. Уж нямаше нищо общо, уж стоеше отстрани, а лицето му ясно казваше, че му е приятно някой друг да говори вместо него. И точно тогава вътре в мен нещо най-после се намести. Не избухна, не се срути, не ме разтърси. Просто застана на мястото си. Като гардероб, поставен върху равен под.
— Хайде без приказки, Елена Радославова — произнесох тихо. — Поне не пред децата.
— Ти ли ще ми говориш за приказки?
— Не. Ще ви говоря с числа. Жилището е мое. Първоначалната вноска дойде от продажбата на стаята на баба ми, още преди брака. Ипотеката се плаща всеки месец от моята карта. Колата е на мое име. Застраховката, горивото, сервизът — също. Сметките за ток, вода и парно излизат от моята сметка. Храната през последната година и половина я купувам основно аз, защото Николай Емилов ту няма пари, ту чака заплата, ту някой приятел му бил поискал заем.
— Лъжеш — изсъска тя, но гласът ѝ вече не звучеше толкова уверен.
— Мога да отворя банковото приложение. Искате ли? Още тук, пред всички. Истината вътре е доста скучна, но пък е полезна.
Николай рязко се размърда.
— Стига си правила представление.
— Представление? Ти доведе майка си тук, за да играе главната роля вместо теб. Така че не ми говори за вкус и мярка.
Свекърва ми почервеня до корените на косата.
— Синът ми работи като роб!
— Разбира се. Особено в петък вечер в бирарията с колегите. И в събота, когато е на риба. А най-много се изморява, когато си избира нови слушалки за четиристотин лева, докато кранът в кухнята ни капе вече трета седмица.
— Внимавай какво говориш — процеди Николай през зъби.
— Защо? Неприятно ли е чужди хора да чуят онова, с което аз живея всеки ден у дома?
Обърнах се отново към Елена Радославова.
— Спомняте ли си юбилея ви през ноември? Онзи огромен букет с кремави рози, който Николай ви поднесе така тържествено и каза, че лично го бил избирал? Аз го платих. С моята карта. Защото три дни преди празника синът ви имаше в сметката си седемнайсет лева.
Някъде наблизо някой не успя да сдържи кратко изсумтяване. Николай пребледня толкова внезапно, че за миг дори ми дожаля за касиерката — жената очевидно мечтаеше да се слее с касовия апарат и да изчезне.
— Млъкни — каза той вече много по-тихо, но с такава ярост, че думата прозвуча като заплаха.
— Не. Ти мълча две години, докато пускаше майка си в нашия дом като проверяващ инспектор. Сега е твой ред да слушаш.
Елена Радославова започна да мига бързо, сякаш изведнъж не виждаше добре.
— Николай… вярно ли е това?
Той не каза нищо. И това мълчание беше най-красноречивото нещо, което някога беше направил през целия ни брак.
— Значи така — заявих и взех касовата бележка от плота. — Гардероба го сменям. Вашите стари вещи можете да ги наричате семейна реликва колкото си искате, но ще ги държите у вас. И още нещо: в моето жилище повече никой не влиза без покана. Никога. Този период приключи.
Обърнах се и тръгнах към изхода. Зад гърба ми продължаваха да говорят, да съскат, да ме викат, може би дори да се опитват да ме настигнат, но вече не ми пукаше. Когато истината веднъж бъде изречена на глас, не можеш да я натъпчеш обратно като зимно одеяло в малък шкаф.
В неделя аз, глупачката, все пак реших да приключа темата като възрастен човек. Направих палачинки, извадих бурканче сладко от вишни и изпратих на Елена Радославова кратко съобщение: „Ако искате да поговорим спокойно, елате към пет.“ Не защото внезапно бях станала светица. Просто не понасям след скандал въздухът вкъщи да стои застоял и отровен.
Пет без пет слагах чайника, когато Николай излезе от спалнята. Беше с яке. В ръката си държеше пътна чанта. Лицето му беше зло, засегнато, но и изпълнено с онази особена решителност, която мъжете придобиват, когато предварително са убедени, че всеки момент някой ще започне да ги спира.
— Къде тръгна? — попитах.
— Махам се.
— А майка ти?
— Няма да дойде.
— Ясно. Значи семейният съвет е преместен на чужд терен.
Той се усмихна накриво.
— На теб все ти е смешно. Изобщо даваш ли си сметка какво направи? Унижи ме. Пред майка ми. Пред непознати хора. За какъв ме представи?
