— За какъвто сам се показа.
— Ето, виждаш ли? Затова с теб не може да се говори. При теб всяка дума е бодване, натиск, доказване, че си права. Ти не си съпруга. Ти си счетоводителка с амбиции да командва. Щом държиш парите, си въобразяваш, че можеш да запушиш устата на всички.
— Не на всички. Само на онези, които живеят на мой гръб и на всичкото отгоре се опитват да ми дават заповеди.
— Аз, между другото, съм мъж. Не съм длъжен да давам отчет за всяка стотинка.
— Мъжът, Николай Емилов, обикновено не се крие зад майка си, когато иска да пречупи жена си.
Той рязко повдигна рамо и намести дръжката на чантата.
— Отвращаваш ме вече. Суха си. Студена. Всичко при теб е подредено, описано, по правилник. Нормален човек до теб ще се задуши.
— Тогава не се задушавай.
Той примигна. Не това очакваше. Беше се подготвил за викове, за сълзи, за молби да остане, за обичайното женско кърпене на нараненото му мъжко самочувствие.
— Значи така? Край? — попита.
— Край.
Отидох до входната врата, отворих я широко и се дръпнах встрани.
— Върви.
— Просто така ме изхвърляш?
— Не. Ти си тръгваш величествено. Аз само не заставам на пътя ти.
— После да не тичаш след мен.
— Къде? В детската ти стая ли?
По бузата му премина нервен тик.
— Кучка.
— Късно се сети. Преди ти беше много удобно, че съм удобна.
Той излезе на стълбищната площадка, но се обърна. Все още чакаше последна сцена, повторение, някакъв шанс да бъде задържан.
— Ще останеш сама.
— По-добре сама, отколкото с двама господари в едностаен апартамент.
Затворих вратата. Превъртях ключа. После го завъртях още веднъж — просто за удоволствие.
В кухнята още се носеше мирис на палачинки и запържено тесто — мирис на нормален живот, който сякаш през цялото време беше стоял някъде встрани и търпеливо чакаше най-после да му освободя място. Седнах на масата и си налях чай. Телефонът завибрира. На екрана светеше името на Елена Радославова.
Почти нямах желание да вдигам. Но все пак приех обаждането.
— Слушам.
От другата страна няколко секунди цареше тишина. После тя заговори неочаквано спокойно, без обичайната си театралност:
— Николай Емилов при теб ли е?
— Вече не.
— При мен също да не идва.
Отместих телефона от ухото си и погледнах екрана, сякаш можеше да ми покаже дали не съм чула погрешно.
— Моля?
— В магазина каза всичко както трябва. Не беше приятно за слушане, но беше вярно. Не ти звъня да се извинявам. Обаждам се за друго. Ключовете… не аз направих дубликат. Той го направи. Още миналата есен. Каза, че между вас имало напрежение и било добре аз да мога да вляза, ако стане нещо. А шкафът… той ме помоли да ви дам стария, за да не купувате нов. Аз си мислех, че пести. А то излиза, че просто е свикнал жените около него да довършват всичко вместо него. И аз, явно, имам заслуга. Така съм го отгледала.
Не казах нищо.
— Не се радвай — добави сухо тя. — Няма да ти ставам приятелка. Но и повече няма да го дундуркам. Нека поне веднъж сам си наеме квартира, сам да си купи чорапи и сам да обясни къде изчезва заплатата му. Това е. Сбогом.
Връзката прекъсна.
Останах седнала с телефона в ръка и изведнъж разбрах нещо съвсем просто, почти обидно в своята яснота: две години не бях воювала само със свекърва си. Живяла бях с човек, който удивително умело подреждаше нещата така, че две жени да се въртят около неговото удобство и при това всяка да смята другата за главното зло.
Бавно оставих телефона на масата, боднах с вилицата една гореща палачинка, намазах я със сладко от вишни и се усмихнах накриво. Светът, разбира се, не беше станал по-добър. Мъжете не бяха поумнели. Свекървите не се бяха превърнали в ангели. Но една важна илюзия окончателно умря и, трябва да призная, не изпитах особена жалост към нея.
Навън асансьорът тракаше, някъде се хлопна врата, а в кухнята чайникът тихо съскаше. Обикновена вечер в обикновен жилищен вход в България. Само че в този дом за пръв път от много време никой не се канеше да ме учи как трябва да живея.
И това, честно казано, беше по-вкусно от всички палачинки.
