Телефонът на Ростислав Богданов иззвъня толкова внезапно и пронизително, че той неволно подскочи. Денят едва започваше. Тъкмо беше посегнал към кафеварката, опитвайки се мислено да се настрои за предстоящата работа.
Щом прие обаждането, в слушалката се разля познатият, но прекалено силен глас на майка му. Тя винаги говореше така, сякаш между тях има стотици километри, въпреки че живееха на няколко пресечки.
„Рости, не можем да влезем в имота на жена ти! Тая безсрамница е сменила ключалките!“ — почти изкрещя тя.
Той машинално отдръпна телефона от ухото си и затвори очи. Още в първата секунда разбра, че го очаква дълга, изтощителна тирада, след която неизменно го заболява главата. Майка му не познаваше умерения тон, особено когато се чувстваше пренебрегната. В представите ѝ парцелът — макар и записан на името на Лидия Огнянова — беше семеен. За нея това беше напълно естествено: щом синът ѝ има съпруга, всичко нейно автоматично става общо. Ростислав знаеше тази логика наизуст — слушал я беше безброй пъти.
„С баща ти толкова години копахме там, торихме, прибирахме реколта, а сега ни изхвърлят като чужди!“ — продължаваше тя, без да му даде възможност да се намеси. Той уморено разтри слепоочията си, усещайки как познатата тежест бавно се стоварва върху раменете му.
Лидия вече беше станала и излезе от спалнята. Беше по лек халат, косата ѝ небрежно вдигната. Държеше чаша чай и с любопитство наблюдаваше съпруга си, опитвайки се да отгатне кой говори толкова високо. Щом разпозна интонацията, погледът ѝ стана сериозен. Не попита нищо. Само седна срещу него на масата и го загледа внимателно. Той усещаше очите ѝ върху себе си и това допълнително го напрягаше.
Разговорът продължи близо десет минути. Майка му се оплакваше, възмущаваше се, настояваше всичко да бъде върнато „както преди“. Ростислав на няколко пъти се опита да каже нещо от рода на: „Мамо, почакай, недей да викаш“, но думите ѝ се изливаха като порой.
„Не разбираш ли? Тя нарочно го направи, за да не стъпваме там! Сякаш съм чужда на тази земя!“ — гласът ѝ премина във писък.
Докато слушаше, той ясно усещаше как вътрешно нещо се къса — въжето, което досега го държеше опънат между два свята.
Когато най-сетне прекрати разговора, тишината в стаята прозвуча оглушително. Лидия не беше казала и дума, но очите ѝ изразяваха повече от всякакви упреци. Тя остави чашата, скръсти ръце и тихо попита:
„Е, пак ли аз съм виновна?“
Гласът ѝ не беше остър, а уморен.
Ростислав въздъхна и наведе глава.
„Тя просто… смята, че мястото е общо. И още…“ — започна несигурно.
Лидия обаче не го остави да довърши.
„Общо ли, Рости? Документите са на мое име. Купих го преди да се оженим. Защо трябва да търпя майка ти да се разпорежда с моята собственост като със своя?“
Той знаеше, че няма какво да възрази. Тя беше права. Лидия беше вложила всичко в този парцел — спестяванията си, труда си, мечтите си. Спомни си как сама избираше мястото, как засади първите цветя, как си представяше тихо кътче далеч от шума на града. А после всяко лято майка му идваше там, устройваше шумни събирания, канеше роднини и се държеше така, сякаш мястото ѝ принадлежи изцяло.
