Ростислав Богданов замълча, както винаги правеше, щом разговорът се завъртеше около вилата. Темата за него беше като капан – застанеше ли зад съпругата си, майка му щеше да се почувства предадена; наклонеше ли везните към майка си, Лидия щеше да се затвори в себе си. Но този път виждаше нещо различно – тя беше стигнала предел. Не повишаваше тон, не сипеше укори. Само го гледаше право в очите. И тази тиха решителност го разтърси повече от всякакви обвинения.
„Изтощих се, Ростислав“, каза тя след кратка пауза. „Нямам намерение повече да деля имота си с майка ти. Смених ключалките. Имам право на това и няма да се оправдавам.“
Думите ѝ останаха да висят тежко между тях. Той осъзна, че решението вече е взето – ключовете са сменени, майка му ще избухне, а Лидия няма да отстъпи. Отново се оказваше притиснат между две страни, без ясен изход. Вътрешно обаче усещаше, че този път няма да може да се измъкне без избор.
Още на следващия ден бурята се разрази. Майка му връхлетя в апартамента им без предупреждение, както винаги – без обаждане, без почукване, сякаш прекрачва прага на собствен дом. Вратата едва се беше затворила зад гърба ѝ, когато думите започнаха да се сипят.
„Осъзнаваш ли какво е направила тя? Изхвърли ни от нашата земя! Нас – семейството!“ – гласът ѝ ехтеше из коридора. Дори не свали обувките си. Ростислав се изправи объркано, опита да каже нещо, но тя вече беше преминала към хола и се настани в креслото с вид на стопанка.
Лидия излезе от кухнята, подсушавайки ръцете си с кърпа. Не отвърна веднага. Застана до стената и я наблюдаваше спокойно. В погледа ѝ нямаше гняв, нито раздразнение – само ледена увереност. Тази сдържаност сякаш наля още масло в огъня.
„Виж я само! Стои там и се мисли за най-умната“, изсъска свекървата, сочейки я с пръст. „Но ще видим кой ще надделее, синко.“
Подът сякаш се разтвори под краката на Ростислав. Най-големият му страх се бе сбъднал – двете жени срещу него, лице в лице, без и намек за помирение. Той пристъпи между тях, в опит да укроти напрежението. „Мамо, моля те, нека поговорим спокойно“, започна внимателно.
„Спокойно ли?“ – прекъсна го тя. „Тази жена ме изгони! Аз цял живот съм се трудила, градяла съм, а сега някаква пришълка ми затваря вратата под носа! Това е семейният ни парцел, не нейна играчка!“
Лидия се отдели от стената и пристъпи напред. „Парцелът е мой. Никого не съм гонила. Искам просто тишина и лично пространство. Не съм длъжна всяко лято да гледам как каните половината село там“, каза тя равномерно, но твърдо.
Гневът на свекървата пламна мигновено. „Чуваш ли я? Дори не се срамува! Ще ѝ позволиш ли да се разпорежда така? Нямаш ли уважение към мен?“
Сърцето на Ростислав се сви. Погледът му се местеше от майка му към съпругата му. И двете очакваха едно – да застане до тях. От едната страна беше жената, която го беше отгледала и винаги е смятала думата си за закон. От другата – Лидия Огнянова, с която бе изградил общ дом и бъдеще. Да угоди и на двете вече беше невъзможно.
Но майка му не млъкваше. Тя продължи да сипе обвинения, повишавайки тон, а напрежението в стаята се сгъстяваше с всяка изминала секунда, сякаш предстоеше нещо, което щеше да промени отношенията им завинаги.
