Свекървата крачеше нервно из стаята, ръцете ѝ прорязваха въздуха, а думите ѝ валяха като куршуми. В гласа ѝ се преплитаха ярост и натрупвана с години горчивина.
— Цял живот за теб живях! Теб издърпах нагоре, а ти сега ме захвърляш заради тази… — тя преглътна обидата, но неизреченото увисна тежко между тях.
Ростислав Богданов застина. Лидия Огнянова също се напрегна, ала не отвърна. Само пое дълбоко въздух и впери очи в съпруга си. В този поглед нямаше молба, нито укор — имаше очакване. Тя чакаше той най-сетне да застане твърдо някъде.
И тогава той осъзна: търпението ѝ е на ръба. Още едно обвинение, още една негова колеблива реакция — и бракът им може да се пропука безвъзвратно. Ростислав се отпусна на дивана, наведе глава и с глух, притиснат глас каза:
— Мамо, това е нейният имот. Трябва да го приемеш.
Каза го по-тихо, отколкото възнамеряваше, но думите отекнаха като гръм. Майка му спря рязко и се обърна. В очите ѝ първо проблесна недоумение, после ги заля гняв.
— Какво каза? Наистина ли? Нея избираш, а не мен? Аз те отгледах, а ти ми забиваш нож в гърба!
Лидия бавно се настани до Ростислав и сложи длан върху рамото му. Той усети допира ѝ като потвърждение: решението е взето, връщане назад няма. Майка му го гледаше така, сякаш светът ѝ се е сринал. След миг се извърна и без повече думи тръгна към вратата. Тресъкът от затварянето ѝ още дълго кънтя в ушите на Ростислав.
Седмица по-късно той най-сетне събра смелост да отиде до парцела. Дотогава отлагаше — оправдаваше се със служебни ангажименти, измисляше причини, но истината беше проста: страхуваше се. Страхуваше се да види със собствените си очи дали майка му е права или не. Искаше сам да се убеди, че катинарите наистина са подменени и че този къс земя вече символизира разлома в семейството му.
Пътят му беше болезнено познат. Докато караше, пред очите му изплуваха сцени от детството: как баща му ги возеше със старата „Волга“, как майка му мърмореше, че трябва да се купят още семена, как всички заедно копаеха лехите, а после на стъпалата хапваха още топли ягоди. Това място за него беше спомен, дом, семейство. И колкото повече наближаваше, толкова по-тежко ставаше в гърдите му.
Щом колата пое по черния път, промените се набиха в очи. Пътеката към портата беше изчистена, от двете ѝ страни прилежно подредени камъни, цветните лехи разцъфнали. На вратата блестеше нов катинар.
Ростислав слезе и остана неподвижен, оглеждайки наоколо. Тишина — само вятърът и птиците. Мястото изглеждаше подредено, спокойно, почти ново. Обиколи оградата, надникна през прозорците. Вътре — чистота, нови пердета, подредени вещи. Това вече не беше къщата, където майка му събираше роднини и съседи на шумни трапези. Тук личеше ръката на Лидия — във всяка дребна подробност.
Той седна на стъпалата и запали цигара, макар отдавна да беше отказал този навик. В главата му ехтяха думите на майка му: „Тя те откъсна от семейството“, „Предател“. Но се връщаше и гласът на Лидия: „Имам право“.
Тогава Ростислав проумя, че през цялото време се е опитвал да угоди на всички и в крайна сметка е разколебал и двете. Катинарите не бяха просто метал на вратата — те бяха граници, които той самият не бе успял да постави навреме.
Когато се прибра в апартамента, вътре цареше тишина. Лидия седеше с книга в ръце, но щом го видя, я остави на масата и го погледна право в очите.
— Е? — попита тя тихо.
