Въпросът ѝ прозвуча тихо, но се заби в него по-болезнено от всяко обвинение.
Ростислав Богданов отвори уста, готов да признае, че е разбрал всичко — че Лидия Огнянова има право, че повече няма да допуска майка му да прекрачва граници. Вместо това думите заседнаха в гърлото му. От него излезе само неловко:
— Там… стана много хубаво.
Лидия не отвърна веднага. Погледът ѝ се стесни леко — не от гняв, а от очакване. Тя ясно показваше, че това не е отговорът, който чака.
Следващите дни преминаха под напрежение. Ростислав се заравяше в служебни задачи, задържаше се извън дома и когато говореше, беше кратък и уклончив. Той отлагаше неизбежния разговор, сякаш времето само щеше да подреди нещата. Лидия усещаше вътрешната му борба. Знаеше колко трудно му е да се противопостави на майка си. Но търпението ѝ се топеше с всеки изминал ден.
Една вечер той се прибра по-късно от обичайното. В кухнята лампата светеше. Масата беше подредена, но храната стоеше изстинала. Лидия седеше изправена, ръцете ѝ бяха сключени в скута, а лицето — спокойно, почти решително.
— Така повече не можем — изрече тя равномерно.
Ростислав остави якето си и посегна към чашата с вода, но се спря по средата на движението.
— Знам… — прошепна той, ала гласът му прозвуча колебливо.
— Нямам намерение да водя безкрайна война за всяка педя от имота си — продължи тя. — Смених ключалките и това няма да се обсъжда повече. Няма да позволя да се влиза там без моето съгласие. Единственото, което искам да разбера, е дали си до мен — въпреки сцените и обвиненията ѝ. Или ще продължиш да се люшкаш между нас?
Той застина. Страхът му вече имаше конкретни очертания. Не ставаше дума за парцел или врата с катинар, а за посоката на живота му.
В този миг входната врата се отвори рязко. Майка му, както обикновено без да позвъни, прекрачи прага с торба в ръка.
— Донесох ви нещо за ядене, че сигурно пак гладувате — обяви високо тя и тръсна пакета на плота.
Погледът ѝ се спря върху Лидия и по лицето ѝ пробяга студена усмивка.
— Още ли си тук? Мислех, че вече си си събрала багажа и си заминала.
Лидия не помръдна.
— Това е моят дом — каза твърдо. — Ако искате да идвате, ще бъде само след като ви поканя.
Думите ѝ паднаха като искра върху сухо сено.
— Чуваш ли я? — обърна се майката към сина си. — Гони ме от собствения ти дом! Ще ѝ позволиш ли?
Гърдите на Ростислав се стегнаха. Усети, че моментът е настъпил. Или сега, или никога. Той се изправи бавно и за първи път задържа погледа си в очите на майка си.
— Мамо — каза ясно. — Къщата е на Лидия. Парцелът е неин. Решението да смени ключалките е нейно право. И ние трябва да го приемем.
Думите му прозвучаха окончателно.
Лицето на майка му пребледня, после пламна.
— Значи така? Избираш нея? След всичко, което съм направила за теб? — гласът ѝ пресекна. Тя грабна торбата и я захвърли на пода. — Ще съжаляваш, Ростислав!
След това се обърна и затръшна вратата зад себе си. В апартамента остана тежка, глуха тишина. Ръцете му леко трепереха.
Лидия пристъпи към него и внимателно постави длан върху неговата.
— Благодаря ти — прошепна.
В гласа ѝ се долавяше облекчение.
Тогава той осъзна, че е направил крачката, от която цял живот се е страхувал. За първи път бе застанал до съпругата си, дори това да означаваше разрив с майка му. Болеше го, беше му страшно и знаеше, че прошка едва ли ще получи. Но в същото време почувства нещо ново — спокойствие, че е постъпил правилно.
Катинарите на онзи парцел вече не бяха просто метал. Те се превърнаха в знак за началото на друг етап — живот, в който той най-сетне се научи да поставя граници.
