В коридора на градския съд миришеше по особен начин — на прах от стари папки, на евтин ароматизатор и на чужда пот. Мария седеше върху дървената пейка и притискаше към гърдите си кожена папка с ожулени ъгли. Дъските под нея бяха ледени; студът минаваше през тънката подплата на палтото ѝ и сякаш ѝ напомняше: тук не си човек, а само дело номер триста и седемнадесет.
Отсреща, разположени удобно върху цяла пейка, стояха победителите. Иван — бившият ѝ съпруг — беше натежал, зачервен, облечен в скъпо яке, което Мария веднага позна. Тя самата му го бе избрала предишната година на разпродажба. До него седеше майка му — Галина Асенова. Свекървата. Жена с постоянно извита в презрение уста, свикнала да получава желаното, като се смее най-силно и плаче още по-шумно от всички.
— Е, Марийче — проточи Галина Асенова, докато наместваше брошката на яката си, — достатъчно ли се намъчи? След малко всичко приключва и ще си свободна като птичка. Само че птичките без гнездо понякога измръзват.
Мария не отвърна. Пръстите ѝ опипваха ръба на папката и усещаха под кожената корица хартия. Много хартия. Три години подготовка. Пет години брак. Една къща.
Съдията — възрастна жена с лице на уморена сова — влезе в залата и всички се изправиха. Мария стана последна, защото краката ѝ не я слушаха. Тя никога не се бе смятала за смела. В училище учителите я подминаваха, в университета състудентите почти не я забелязваха, а на работа началникът говореше през нея, сякаш я няма. В погребалното бюро „Вечен покой“ тя водеше отчетите на починалите и бе свикнала с мисълта, че гласът ѝ няма тежест. Мъртвите поне не я прекъсваха.
Но днес този глас ѝ беше необходим.
Съдията започна да чете решението. Думите се влачеха тежко и лепкаво: „Исковите претенции на Галина Асенова се уважават частично… признава се право на собственост върху една втора идеална част от жилищната сграда… поради обстоятелството, че имотът е придобит по време на брака и представлява съвместно придобито имущество…“
Галина Асенова не издържа. Отметна глава назад и избухна в смях. Това не беше женски смях, а грачене — ниско, дрезгаво, тържествуващо. Сякаш цялата зала потрепери от него.
— Половината къща е наша, купена е по време на брака! — извика тя и се плесна по бедрото. — Чуваш ли, Мария? Половината! Щом единият е имал ключ, и другият има право! Не щете да делите като нормални хора — ще делим по закон!
Иван се разтегна в доволна усмивка и потупа майка си по рамото. Съдебните охранители си размениха уморени погледи. Съдията удари с чукчето.
— Тишина в съдебната зала!
Но Галина Асенова вече трудно можеше да бъде спряна. Тя се смееше с широко отворена уста, показвайки зъбите си със златни коронки, а Мария гледаше точно тях. Пет години бе слушала този смях. Когато свекърва ѝ за първи път влезе без почукване в спалнята им. Когато я нарече безплодна, макар истината да беше свързана с Иван, но майка му отказваше да повярва. Когато я изхвърли навън в студа само по блуза, докато съпругът ѝ стоеше на прага и мълчеше.
Смехът секна в мига, в който Мария отвори папката.
Тя го направи без бързане. Бавно отключи металната закопчалка и краткото щракване прозвуча като изстрел. Галина Асенова спря да се смее, но усмивката ѝ остана — неподвижна и опъната.
