Усмивката ѝ приличаше на застинала гумена маска.
— Ваша чест — произнесе Мария. Гласът ѝ прозвуча ниско, почти тихо, но изведнъж всяка дума се чу ясно в цялата зала. — Моля да бъде уточнено как съдът тълкува думата „половина“.
Съдийката леко повдигна вежди.
— Ответницата разполага ли с нови обстоятелства?
— Да. — Мария се изправи и пристъпи към съдийската маса. — Имам доказателства, че делът, който съм внесла в общото имущество, не е материален в обичайния смисъл на думата.
Адвокатът на свекърва ѝ — млад самодоволен господин с лъскава вратовръзка — изсумтя презрително.
— Ваша чест, ответницата се опитва да въведе съда в заблуждение. Това е чисто протакане.
— Ще преценим — отвърна съдийката и пое първия лист от ръцете на Мария. — Какъв е този документ?
— Извлечение от банкови сметки за последните три години — обясни Мария. — От него се вижда, че Галина Асенова не е вложила нито лев в строежа на къщата. Всички средства са мои и на Иван. Само че има една подробност: онези петстотин хиляди лева, които уж били „подарък от свекървата“, всъщност са пари, присвоени от касата на бившото ѝ предприятие. Ето копие от заявлението на тогавашния директор.
Усмивката на Галина Асенова изчезна. Лицето ѝ посивя.
— Лъже! — изкрещя тя. — Клевети ме!
Мария вече изваждаше втория предмет. Беше прозрачен запечатан плик, в който лежеше парче сладкиш, покрито със зеленикави петна мухъл.
— Това — каза тя — е остатък от последната ни семейна вечеря. Двадесет и трети декември. Вишнев пай. Галина Асенова го беше приготвила лично и ми каза: „Да се сдобрим, Марийче, Нова година да посрещнем заедно.“
После обърна поглед към свекърва си.
— Знаехте, че имам алергия към вишни, нали? Анафилактичен шок. Достатъчна ми е една хапка.
— Не е вярно — прошепна Иван. — Ти просто винаги си била капризна…
— Лабораторна експертиза. — Мария постави пред съдийката лист с печат. — В сладкиша има арсен. Количеството не е смъртоносно само по себе си, но в комбинация с алергията ми… Един час след вечерята вече нямаше да съм жива. А къщата щеше да остане изцяло за вас.
Мълчанието в залата натежа, гъсто като вода. Съдийката бавно препрочете документа.
Галина Асенова скочи на крака.
— Това е постановка! Тя сама го е сложила! Иван, кажи им!
Иван отвори уста, после я затвори. Гледаше Мария, а в очите му за пръв път от години се появи страх.
Тогава Мария извади третото доказателство — малка флашка със сребрист корпус.
— Тук са записите на разговорите, които съпругът ми е водил с майка си. Обсъждат как да ме „изтласкат“ от дома. Как да ме обявят за недееспособна. Как да подправят подписа ми върху пълномощно. Особено препоръчвам записа от десети юни, където Иван казва: „Тя е като мебел, мамо. А мебелите могат да се изнесат.“
Иван рязко се изправи и събори стола си.
— Това е незаконен запис!
— Направен е в собствения ми дом, следователно е законен — спокойно отвърна Мария. — Предупредих ви и двамата, че водя аудиодневник. Тогава се смяхте.
Съдийката вдигна ръка.
— Обявявам петнадесет минути почивка. Страните остават в залата.
Щом съдебните пристави се обърнаха, Галина Асенова се хвърли към Мария. Стисна я за лакътя и ноктите ѝ се впиха в плата на палтото.
