— Нищо няма да докажеш — изсъска Галина Асенова в лицето ѝ. — Беднячка. Полата ти е от пазара, чантата — от миналата година. Дори майка ти умря в наета гарсониера. Никога не си имала нищо и никога няма да имаш. А аз ще имам. Половината. Ясно ли ти е?
Мария сведе очи към ръката ѝ. Към пръстите, натежали от пръстени. Към златните коронки, проблясващи между устните ѝ.
— Права сте, Галина Асенова — произнесе тя едва чуто. — Половината от котеджа е ваша.
Свекървата застина. Подобна отстъпка очевидно не бе очаквала.
— Само че не уточнихте коя точно половина — продължи Мария. — Аз не съм купувала квадратни метри. Платила съм за времеви пласт.
Бавно, почти церемониално, тя извади последния лист от папката. Не приличаше на съдебен документ. По-скоро беше чертеж — стара, пожълтяла паусова хартия, набраздена с линии, които не вървяха направо. В средата се виждаше правоъгълникът на къщата, пресечен от вълнообразна черта. До нея, с изящен старомоден почерк, бе изписано: „Разделител на същности“.
— Дядо ми — каза Мария — беше архитект. Но не обикновен. Той проектираше не само домовете, а и сенките им. В основите на този котедж е вградил механизъм, за който дори поръчителят не е знаел. Къщата може да се разделя. Не на две по площ, а на две във времето.
Галина Асенова отстъпи назад. Токът ѝ се удари сухо в крака на пейката.
— Ти си полудяла.
— Да проверим ли? — Мария вдигна листа така, че светлината от прозореца да мине през него. — Половината, която според съдебното решение ви се полага, не се намира в пространството. Тя е в миналото. Точно в двадесет и три часа и петнадесет минути на четиринадесети ноември миналата година.
После погледът ѝ се премести към Иван.
— Помниш ли онази вечер? Ти каза: „Изхвърли я навън, пречи.“ И Галина Асенова го направи. Паднах от стълбите на верандата, счупих две ребра и останах в пряспата, докато гледах как затваряте вратата.
Лицето на Иван изгуби цвета си.
— Това беше последният ден, в който бях жива — добави Мария почти шепнешком. — Жива в истинския смисъл. После намерих чертежите на дядо ми в стария му сандък. И разбрах, че мога да се върна. Не просто в къщата. А в правото си да съществувам.
Тогава се случи.
Насред съдебната зала, пред очите на онемелите пристави, кракът на Галина Асенова започна да избледнява. Не просто да побледнява — да става прозрачен, като стъкло, през което се виждат дъските на пода. Жената изпищя и се дръпна, но дясната ѝ ръка вече се разтваряше във въздуха — първо пръстите, после китката, след това лакътят. Пръстените се изсипаха на пода със студено метално дрънчене.
— Какво направи?! — изрева Иван и се хвърли към Мария.
Опита да я сграбчи за гърлото, но дланите му преминаха през раменете ѝ, сякаш тя беше пара. Иван залитна, спъна се и падна на колене.
Мария остана неподвижна — единствената плътна точка в пространство, което започваше да се разпада.
— Аз нищо не съм направила — каза тя. — Само потвърдих вашето собствено искане. Галина Асенова поиска половината. И я получи. Точно онази половина, в която стои на верандата на четиринадесети ноември, в двадесет и три и петнадесет, и крещи след мен: „Изхвърли я в снега.“
