И ще го повтаря без край. Защото в онази времева примка врата навън не съществуваше.
Галина Асенова се опита да извика, но устата ѝ вече се размиваше, изчезваше от лицето ѝ, а последното, което залата успя да види, бяха очите ѝ — широко разтворени и натъпкани с такъв ужас, какъвто дори гробищата не познават. После и тя се стопи. Остана само звукът — закъснял, застинал, повтарящ се като стара грамофонна плоча със заседнала игла.
Смехът.
Същият онзи ехиден кикот, от който бе започнало всичко. Само че сега не идваше от никъде и отникъде не можеше да бъде спрян. Въртеше се в кръг, без начало и без край:
— Половината къща е наша, купена е по време на брака! Половината къща е наша, купена е по време на брака! Половината…
Съдийката изпусна чукчето. То изтрака сухо по масата.
Съдебният пристав пребледня и се прекръсти.
Мария спокойно прибра документите обратно в папката, подреди листовете, затвори закопчалката. Не погледна към Иван. Той седеше на пода, трепереше и се взираше в собствените си длани, които също вече губеха цвят, сякаш някой изтриваше плътта му отвътре.
— Нямаше право — успя да изхрипти той.
— Имах — отвърна Мария без колебание. — Ти сам подписа споразумението, в което пише, че страните приемат разделянето на имуществото съгласно съдебното решение. Решението е постановено. Всичко е напълно законно.
След тези думи тя се обърна и тръгна към изхода. Стъпките ѝ отекваха тежко в коридора, сякаш сградата беше опразнена от всички други звуци.
Иван се опита да се изправи. Не успя. Краката му вече не му се подчиняваха — разпадаха се, превръщаха се в мъгла. Той усещаше как нещо го всмуква към същата онази примка, в която майка му щеше завинаги да повтаря една-единствена фраза.
Мария излезе на стълбите пред съда. Беше декември, вечерта се спускаше бавно, а уличните лампи една по една разпалваха жълтите си ореоли. Снегът валеше на едри, меки парцали. Тя пое дълбоко студения въздух и за първи път от пет години почувства, че дробовете ѝ се пълнят докрай. Че може да диша. Истински.
Таксито пристигна след три минути.
— Накъде? — попита шофьорът, без да вдига очи от навигацията.
— Село Брезите, улица „Борова“, номер седем — каза Мария.
— Това не беше ли къщата с пукнатината по фасадата?
— Вече няма пукнатина — отвърна тя и за първи път се усмихна спокойно.
Къщата я посрещна с тишина. Мария отключи, влезе в дневната, свали палтото си и го закачи на куката до вратата. Стената, която преди беше разрязана от крив, грозен процеп — от пода чак до тавана — сега изглеждаше цяла. Гладка. Непокътната.
Нямаше белези от делба. Нямаше граници. Нямаше „половини“.
Тя отиде в кухнята и включи чайника. В огледалото над мивката се виждаше само нейното отражение. Само Мария. Без Иван. Без майка му. Без чужди гласове, които да се разпореждат в дома ѝ.
Мария се приближи до прозореца. Отвън снегът продължаваше да пада и постепенно заличаваше следите, водещи от портата към верандата.
Нейните следи.
Само нейните.
Тя остави чашата върху масата и внезапно забеляза ръката си. Беше твърда, плътна, жива. Истинска. Страхът, че самата тя ще стане прозрачна, се беше разсеял. Прозрачни бяха станали други.
Въпросът „с кого да дели“ вече нямаше никакъв смисъл.
Защото нямаше с кого.
Истинският въпрос в тази история беше друг: кое е по-страшно — да изгубиш половината си имущество в съда, или завинаги да останеш заключен в една-единствена минута на собственото си тържество, без да разбираш, че този триумф всъщност е ад?
Мария допи чая си, изгаси лампата и си легна.
За първи път от много години беше сама в цялата къща.
И това не беше самота.
Беше свобода.
