— Ти не си ни никаква роднина! — произнесе Стефка Тодорова достатъчно високо, за да я чуят всички в стаята. — Никога не си била една от нас. Просто жената на Александър Асенов, нищо повече.
Аз останах неподвижна и спокойна.
А през ума ми мина само едно: чудно, дали сметката за нейния частен дом за възрастни също не беше „наша“?
Но това щеше да дойде по-късно, накрая. Всичко започна съвсем другояче — от едно бурканче сладко.
Бурканът с касис
Касисово сладко. В стъклен буркан, покрит с парче плат и стегнат с канап — точно както Стефка Тодорова някога беше разказвала, че го е обичала като дете, както го приготвяла майка ѝ. Запомних този разговор нарочно. И оттогава винаги го правех така.
В онази неделя пристигнах при нея в три следобед. Заварих я в креслото до прозореца — бордо на цвят, с хлътнал подлакътник; беше го взела със себе си от стария си дом, когато се премести. Не стана. Дори не извърна глава.
— Сладко ли е? — попита, като едва плъзна поглед по буркана. — Остави го ей там.
Нито „благодаря“. Нито „седни, Елена Цветанова“. Само едно сухо: „остави го ей там“.
Зад нея, край перваза, се беше настанила съседката Галина Емилова. Беше дошла уж за чай, а останала половин ден. Гледаше ме с онова изражение, което за три години вече се бях научила да разчитам: сега ще стане интересно.
— Това е снаха ми — каза Стефка Тодорова на Галина Емилова. — Е, все пак се появи.
Тонът ѝ звучеше така, сякаш казваше „най-сетне благоволи да цъфне“.
Оставих буркана. Минах към малката масичка до прозореца и сложих чайника. На перваза имаше саксия със здравец — червен, поддържан, чист от всяко изсъхнало листо. Стефка Тодорова сама го почистваше всеки ден. В стаята се усещаше миризма на сърдечни капки и сухи листа от здравец.
Три години плащах за тази стая.
За гледката към брезовата горичка. За колосаното спално бельо, което сменяха във вторник и петък. И за онзи червен здравец на прозореца.
Когато преди три години, на празничната трапеза, за първи път ме нарече „дъще“, аз още не знаех, че тази дума има срок на годност.
Питката за Десислава Валентинова
Десислава Валентинова пристигна след четирийсет минути.
Щом чу звънеца, Стефка Тодорова се изправи. Сама. Без никакво усилие — макар допреди малко да се оплакваше на Галина Емилова от коленете си: „Съвсем не ме слушат вече, такава работа.“ До вратата отиде почти пъргаво.
— Деси! — гласът ѝ мигом се промени. Стана топъл, жив, мек. — Колко се радвам, чаках те вече!
Двете се прегърнаха в антрето. Стефка Тодорова потупваше дъщеря си по гърба бавно, внимателно, с истинска нежност. Десислава Валентинова изглеждаше уморена: ипотека, две деца, съпруг на работа далеч от дома по три седмици от всеки месец. Но тук сякаш се отпусна, омекна и раменете ѝ най-после паднаха надолу.
