Аз останах на прага с чашата чай между пръстите си.
Влязоха в стаята. Стефка Тодорова веднага настани Десислава до себе си на дивана и извади малка чинийка.
— Деси, сядай, миличка. Запазих ти сладка баничка с ябълка, точно както я обичаш. Специално помолих жените в кухнята.
Баничката беше само една.
Аз продължавах да стоя права, с чашата в ръка.
— Ето това е семейство — обърна се Стефка Тодорова към Галина Емилова. — Разбирате ли? Кръвна връзка. Своя. А тя… тя е жената на Александър Асенов, и толкова. В общи линии — чужд човек.
Галина Емилова премести поглед към мен. После към чинийката, после към мушкатото на прозореца.
Допих чая си, занесох чашата до мивката и я изплакнах.
Казах „довиждане“ някъде към въздуха. Стефка Тодорова само кимна. Галина Емилова промълви едно „чао-чао“ с изражението на човек, на когото му е неудобно, но не чак толкова, че да си тръгне.
Излязох.
Автоматичното плащане
В колата седях поне пет минути, без да запаля двигателя.
Беше април. Голи тополови клони, боклук край бордюра и възрастна жена с пазарска количка. Зад стъклото денят си течеше съвсем обикновено.
Отворих банковото приложение.
„Автоматични плащания“.
„Пансион — 570 лв. — удържане на 1-во число всеки месец.“
Три години. Тридесет и шест месеца.
Част от сумата Александър Асенов ми превеждаше по картата. Но бутонът винаги го натисках аз. С моята ръка.
Избрах „Управление“. На екрана се появиха опциите: „Промени“, „Пауза“, „Отмени“.
Натиснах „Отмени“.
Потвърдих.
„Автоматичното плащане е деактивирано.“
Затворих приложението и едва тогава запалих колата.
Докато карах, мислите ме гризяха. Може би прекалих? Все пак е стара жена. Александър ще се разстрои. А и Десислава какво е виновна?
Но автоматичното плащане не е търпение. То е решение. Решение, което аз вземах всеки месец. На всяко първо число одобрявах това „да“ и си внушавах, че проявявам възпитание. Оказа се друго — три години давах разрешение.
Чужда.
А сметката — моя.
Тишина в слушалката
Вечерта Александър Асенов се обади от командировка.
— Майка ми каза, че си се държала някак странно — започна предпазливо той.
— А как трябваше да се държа?
— Е, разбираш ме. Възрастна е. Лесно се наранява. Защо трябваше да си тръгваш така…
— Александре — прекъснах го спокойно. — Тя ме нарече чужда пред хора. Пред Галина Емилова, пред Десислава. Не вдигнах скандал. Просто си тръгнах.
— Можеше да не го превръщаш в…
— Възрастна е — съгласих се аз. — И струва 570 лв. на месец.
От другата страна настъпи тишина. Плътна, тежка, почти хубава.
— Не прави от това… — каза той след пауза.
— От кое „това“?
Той не отговори.
