— Лека нощ, Александре.
Обърнах телефона с екрана надолу. До него стоеше чаша чай — лавандула с мащерка. Александър Асенов му се подиграваше и го наричаше „аптекарска метла“.
Знаех, че пак ще набере номера ми. Щом осъзнае, че онова „това“ вече се е случило.
Вилицата върху чинията.
Седмица по-късно имаше семеен обяд в общата трапезария на пансиона. Миришеше на компот и варено пиле. Масата беше дълга.
Отидох. Занесох салата с моркови и сушени сливи — същата, която Стефка Тодорова някога беше похвалила. Три години носех буркани със сладко и домашни салати. Три години се усмихвах.
Децата тракаха с лъжиците. Десислава Валентинова разказваше за вноските по ипотеката. Александър Асенов разпределяше кюфтетата. Стефка Тодорова седеше начело на масата — изправена, стегната, сякаш колосана.
Аз ядях мълчаливо.
После тя остави чашата с компот. Погледна към Десислава Валентинова и заговори високо, така че да я чуят всички, уж между другото:
— Аз отдавна му казвах на Александър: да беше се оженил за наша жена, нямаше да има чужди хора в къщата. Тя си ни е външен човек, разбираш ме, Деси. Своето си е свое.
Оставих вилицата.
Бавно. Без звук. Изправих се.
Десислава Валентинова заби очи в чинията си. Александър Асенов застина. Децата спряха да дрънчат с лъжиците.
— Стефка Тодорова — казах тихо.
Толкова тихо, че всички обърнаха глави към мен.
— От първо число пансиона си го плащате сами.
После се обърнах и тръгнах към изхода.
Не затръшнах вратата. Нямаше нужда.
В коридора миришеше на белина. Излязох навън и постоях малко.
Докато вървях към колата, се питах дали ѝ се сърдя. Не. Ядосвах се на себе си — че три години носех сладко от касис и нито веднъж не произнесох истината на глас. Тя не разбираше, че ме наранява. Защото аз мълчах и наричах това спокойствие. А всъщност беше разрешение.
Беше април, но студът още държеше.
Четири дни телефонни обаждания.
Първи позвъни Александър Асенов — сигурно още от трапезарията. Зад него се чуваше нечий приглушен глас.
— Елена, какво беше това… майка ми пак се разстрои, децата гледат…
— Прибирам се, Александре.
— Чакай, недей така…
— Дочуване.
Вечерта звъня отново. Говореше за нерви, за кръвно, за възрастен човек.
Слушах го.
— Чувам те, Александре.
И нищо повече.
На следващия ден пак се обади:
— Аз нямам такива пари. Петстотин и седемдесет лева са ми заплата и половина…
— Разбирам.
— И сега какво?
— Това е вашето семейство, Александре.
Настъпи пауза. После той попита:
— А ние с теб не сме ли семейство?
Натиснах червената слушалка.
На четвъртия ден се обади самата Стефка Тодорова.
