— Или още днес подписваш съгласието, или най-после си казваме в очите истината: семейство между нас вече няма — отсече Иван Александров и остави върху кухненската маса синя папка.
Маргарита Живкова не се обърна веднага. Доизмииваше тигана, ожесточено стържеше загорелите картофи, макар да ѝ беше ясно, че спорът отдавна не е за тях.
— Съгласие за какво?
— За продажбата на апартамента. Нали ти обясних.
— Обяснил си? — тя спря водата. — Иван Александров, ти мърмореше нещо за „добър вариант извън града“ и как „на всички щяло да им олекне“. Аз реших, че си фантазираш. А ти вече си подготвил папка.
— Не извъртай. Брокерът каза, че сега търсенето е силно.
— Брокерът знае ли, че жилището ми остана от баща ми?
— Какво значение има от кого е? Женени сме седем години.
— Има значение. Баща ми го остави на мен. Не на твоя брокер, не на майка ти и не на порасналия ти син с неговите заеми.
Иван Александров издиша шумно.
— Пак намеси Павел Василев.
— А кого да намеся, след като вчера му каза по телефона: „Потърпи още малко, скоро ще оправим жилищния въпрос“?
— Подслушваш ли ме?
— Живея тук. Засега.
Звънецът иззвъня. Иван Александров се оживи така, сякаш го бяха измъкнали от кабинета на директора.
— Майка е. Само без сцени.
— Сцена е, когато някой крещи без причина. Моята причина току-що дойде с ключовете на майка ти.
Радка Овчара влезе в антрето с пухенка с цвят на мокър пясък, карирана чанта и плик с кюфтета.
— Добър ден, Маргарита Живкова. Иване, донесох ти домашно, че съвсем си се стопил. Мъж само на нейните салати дълго няма да издържи.
— Вчера му варих пелмени — каза Маргарита.
— Купешки? — свекървата свали шапката си. — Ето за това говоря.
— Мамо, не сега — Иван Александров взе плика. — Разговаряме.
— Затова съм дошла и аз. Трябва да се решава, не да се протака.
— Чие протакане, Радка Овчара?
— Не се хващайте за думите. Положението е просто: имате двустаен апартамент, стара кооперация, пети етаж без асансьор. Моето кръвно скача, Иван го боли гърбът, Павел Василев има дълг. А в Пловдив се продава къща. Място ще има за всички.
— За всички кои?
— За нас тримата. И за Павел Василев временно, ако съвсем закъса.
Маргарита бавно избърса ръцете си в кърпата.
— Иван Александров, пропуснал си да ми кажеш, че с къщата купувам и общежитие за твоите хора.
— Никой не говори за „хора“. Павел Василев е мой син.
— На тридесет и една години е.
— За бащата синът винаги си остава син.
— И за дъщерята бащата винаги си остава баща. Затова неговият апартамент няма да се превърне в каса за взаимопомощ.
Радка Овчара седна на табуретката с такава увереност, сякаш беше у дома си.
— Маргарита Живкова, вие сте зряла жена, би трябвало да разбирате. На старини човек сам трудно се оправя. Къща — това е въздух, двор, земя, краставички.
— Краставички се продават и на пазара.
— Вие всичко мерите с пари.
— Не. Вие сте дошли да измервате живота ми в квадратни метри.
В този миг Маргарита разбра: не я канеха в нов живот, а внимателно я изтриваха от стария.
— Марго — Иван Александров смекчи гласа си, почти умолително. — Не съм ти враг. Погледни трезво. Апартаментът струва прилично. Вземаме къщата, майка получава стая, ние — спалня, на Павел Василев помагаме да покрие лихвите. После ще върне.
— Кой ще върне? Павел Василев? Онзи, който вече втора година „почти отваря сервиз за гуми“?
— Просто се подхлъзна.
— Не, той легна удобно и поиска възглавница от моето наследство.
— Жестока си.
— Точна съм. Жестокост е да доведеш майка си в чужд апартамент и заедно да убеждавате собственичката да остане без него.
Радка Овчара присви очи.
— Собственичката. Каква дума само. А когато синът ми правеше ремонт тук, не викахте, че е чужд.
— Ремонт? Два пъти държа стълбата и веднъж избра тапети, които после сам намрази.
— Той е мъж, не е длъжен да пълзи с парцали.
— Но е длъжен да тича по брокери?
Иван Александров удари с длан по папката.
— Стига! Омръзна ми сарказмът ти. Седем години живея тук като наемател. Все едно и също: „моят апартамент, моят баща, моите стени“. Това е унизително.
— А да се опитваш да продадеш чужда собственост е възвишено?
— Ние сме съпрузи!
— Съпрузите питат. Не водят група за натиск с кюфтета.
Радка Овчара се изправи.
— Иване, казвах ти аз: тя не те обича. Жена, която обича, не държи мъжа си на прага.
— Не го държа на прага, а пред фактите. Той е регистриран при вас. Дял тук няма. На сина му не дължа нищо. На вас, между другото, също.
— На мен? — свекървата се хвана за гърдите. — Аз съм майка на мъжа ти.
— Поздравления. Това не е нотариален акт.
— Значи така? А къде, според вас, трябва да живея?
