— Моята стая я дадох на Силвия Живкова. Тя е с две деца и жилищен кредит на главата.
— Тогава нека Силвия Живкова ви приюти.
— При тях няма място.
— И у мен мястото свърши в мига, в който оставихте чантата си в коридора „само за две седмици“. Това беше преди четири месеца.
— Толкова ли ви преча?
— Да.
Иван Александров рязко се обърна към нея.
— Маргарита!
— Какво? За пръв път ти отговарям без поклон до земята ли? Добре, тогава слушай и останалото. Майка ти рови по рафтовете ми, изхвърли кафето ми, защото според нея „жена след петдесет не бива да пие такава отрова“, звъни ти в службата да се оплаква, че не пера достатъчно често ризите ти. А сега вече обсъжда продажбата на моя апартамент. Да, пречи ми.
Лицето на Радка Овчара посивя от гняв.
— Неблагодарница. Аз за ваше добро мисля.
— Добро, което накрая стига до Имотния регистър, не ми е нужно.
Вечерта седнаха тримата на масата. Имаше супа, черен хляб, буркан с кисели краставички и същата онази папка, която Иван Александров нарочно не беше прибрал. Маргарита Живкова гледаше към нея и си мислеше, че предателството не винаги идва като любовница в дантела. Понякога изглежда като разпечатан план на жилище.
— Иван, прибери папката.
— Няма. Нека стои. Може пък да свикнеш с идеята.
— По-лесно ще свикна с мисълта за развод.
Лъжицата на Радка Овчара издрънча в чинията.
— Това заплаха ли е?
— Не. Предупреждение.
— На нашата възраст с развод не се размахва така — отсече свекървата. — След петдесет жените вече не избират. Тях ги избират, ако имат късмет.
— Радка Овчара, вашата статистика е остаряла също толкова, колкото и тонът ви.
— Чуваш ли я, Иване? Държи се като хамалка.
— Чувам, мамо.
— И защо мълчиш?
— Какво искаш да кажа?
— Кажи ѝ, че не е права!
Маргарита се усмихна криво.
— Няма да го каже. Той изчаква да види кой ще надделее, за да застане до победителя.
Иван Александров отмести чинията си.
— Току-що ме унизи много сериозно.
— Не. Само описах стойката ти.
— Добре тогава — изправи се той. — Мама остава. Апартаментът се пуска за продажба. Ако си против, значи си против семейството ми.
— А ако ти продаваш моето жилище, значи си против мен.
— Не прави театър.
— Не правя театър. Просто формулирам ясно.
Разводът започна точно в онзи миг, в който Иван Александров нарече нейното наследство „нашият общ изход“.
На другия ден пристигна Невена Бургаскиа, дъщерята на Маргарита. Влетя в кухнята с късо яке, торбичка от аптеката и очи, в които имаше повече недоспиване, отколкото търпение.
— Мамо, по телефона звучеше така, сякаш те държат за заложник заедно с чайника. Какво става тук?
— Иван продава апартамента.
— Извинявай, кой апартамент?
— Този.
Невена бавно обърна глава към втория си баща.
— Вие сериозно ли?
— Невена, не се меси. Ние сме възрастни хора.
— Аз съм на двайсет и осем. Лекар съм в районна поликлиника и всеки ден обяснявам на възрастни хора, че йодът не лекува счупване. Така че нека минем без „не се меси“.
Радка Овчара изсумтя презрително.
— Майката се оплакала, дъщерята долетяла. Семеен щаб.
— Не, бабо на Иван. Това не е щаб. Това е санитарна проверка.
— Внимавайте си с езика.
— Внимавам. Затова говоря меко. Вие сте дали стаята си на дъщеря си, дошли сте да живеете при майка ми, а сега искате да продадете нейния дом, за да олекне положението на вашия внук. Това не е семейство. Това е финансова пирамида с боб чорба.
Иван Александров пламна.
— Павел Василев е в беда.
— Павел Василев е в кредит. Това са различни диагнози.
— Ти нищо не знаеш.
— Знам достатъчно. Когато зрял мъж се спасява с апартамента на жена, която не му е нито майка, нито съпруга, нито банка, това вече не е спасение. Това е обир с чужди ръце.
Маргарита тихо се обади:
— Невена, стига.
— Не, мамо. Ти все казваш „стига“. Когато майката на Иван влезе в спалнята ти и премести лекарствата ти — „стига“. Когато Иван взе премията ти, за да си ремонтира колата — пак „стига“. Когато бившата му жена звънеше нощем, а той излизаше на стълбището — отново „стига“. Сега стигнаха до апартамента. Тук вече няма да има „стига“.
Иван Александров стрелна Маргарита с поглед.
— Ти на дъщеря си ли разказваш всичко?
— Не всичко. Тя сама вижда.
Радка Овчара изведнъж се оживи.
— Ето! Бившата жена. Диана Борисова поне беше нормална. Не като вас, Маргарита. Тя разбираше, че мъжът е глава на семейството.
— Затова ли се разведе с него?
— Тя сама си беше виновна.
— Разбира се. При вас всички жени са виновни, освен онези, които доброволно ви дават ключовете си.
Невена седна до майка си.
— Мамо, документите за апартамента у теб ли са?
— В шкафа.
— От днес нататък ще са или в банкова касета, или при мен.
— Прекаляваш — каза Иван Александров.
— Вие прекалихте, когато донесохте тази папка на кухненската маса.
В апартамента, останал ѝ от баща ѝ, Маргарита Живкова повече нямаше намерение да се държи като временна стопанка.
