Два дни по-късно Маргарита Живкова видя в телефона на Иван Александров кореспонденция. Не беше ровила нарочно. Той просто бе оставил апарата на масата с включен екран, а съобщението от Диана Борисова светна с едри букви: „Тя съгласи ли се вече, или още се прави на недостъпна? Павел Василев няма време да чака.“
Маргарита взе телефона.
— Иван, ела за малко.
Той се появи от банята с хавлия около врата.
— Какво има?
— Коя точно „се прави на недостъпна“?
Лицето му изведнъж се обезцвети, сякаш някой беше изгасил лампата вътре в него.
— Пак ли ми проверяваш телефона?
— Беше отключен. Също като намеренията ти.
— Не е това, което си мислиш.
— Чудесно. Тогава ми обясни какво си мисля.
— Диана се тревожи за сина си. Казах ѝ, че обсъждаме вариант с продажба.
— „Обсъждаме“?
— Надявах се, че ще проявиш разбиране.
— Казал си ѝ, че съм дала съгласие?
— Казах, че по принцип не си против.
— А аз по принцип съм готова да извикам полиция, ако продължите. Предай ѝ и това.
От стаята излезе Радка Овчара.
— Пак какво става?
— Синът ви е раздавал моето съгласие на бившата си жена предварително, като аванс.
— Диана е майка на Павел Василев. Има право да знае.
— Има право да знае само едно: моят апартамент не е част от семейния им бюджет.
Иван ядосано метна хавлията върху стола.
— Ти изобщо не разбираш под какъв натиск съм. Павел Василев дължи пари на хора.
— На какви хора?
— Няма значение.
— Има. Банка? Фирми за бързи кредити? Частни лихвари?
— Там текат лихви.
— Там тече безумие. А ти искаш да заложиш дома ми заради неговото безумие.
— Нашия дом.
— Кажеш ли още веднъж „нашия“, ще спиш пред входа, за да усетиш по-добре разликата.
Иван пристъпи към нея.
— Станала си ми чужда.
— Не. Станах неудобна. Вие двете неща ги бъркате.
Същата вечер Диана Борисова дойде сама. Беше със сиво палто, без грим, с папка под мишница и с лице на жена, която също вече е уморена да я правят на глупачка.
— Маргарита? Може ли пет минути?
— Днес явно ни е ден за папки. Заповядайте.
Иван скочи от мястото си.
— Диана, защо си дошла?
— За истината. Ти ми каза, че Маргарита е съгласна да продава апартамента, само се пазари за оформянето. А на Павел Василев си обещал, че парите ще са до края на месеца. Аз взех бърз кредит, за да покрия просрочието му, защото ти повярвах.
Радка Овчара ахна.
— Дианче, не пред Маргарита.
— Именно пред Маргарита. Защото май точно нея сте назначили тук за портфейл.
Маргарита мълчаливо гледаше Иван.
— Каза ли ви, че жилището е мое наследство?
Диана затвори очи за миг.
— Не. Каза, че е семейно.
— Иван?
— Не исках да усложнявам нещата.
— Направил си ги прости до кражба.
— Стига вече! — избухна той. — Всички сте срещу мен! Майка ми е без покрив, синът ми затънал в дългове, бившата ме притиска, жена ми е застанала като стена. Аз сам нося всичко!
Диана се усмихна студено.
— Ти не носиш. Ти прехвърляш. На мен — Павел Василев. На Маргарита — апартамента. На майка си — съжалението. На всички — вината. За себе си оставяш само ролята на нещастния мъж.
Радка Овчара извика:
— Не смей да му говориш така!
— Смея — отвърна Диана. — Десет години мълчах. Мислех, че е слаб, но добър. Сега разбрах: слабостта без съвест е много скъпо удоволствие. И все жени я плащат.
Маргарита каза тихо:
— Иван, събирай си нещата.
— Какво?
— Чу ме.
— Гониш ме заради един разговор?
— Заради схема.
— Аз съм ти съпруг!
— Засега. Утре подавам документите за развод.
Радка Овчара заклати глава.
— Жена сама след петдесет е жалка гледка.
— А жена след петдесет с апартамент и заключена врата е рядка, но доста бодра гледка.
Невена, която стоеше на прага, не се сдържа:
— Мамо, гордея се с теб, но тази реплика ще ти я открадна.
Най-тежкото предателство не крещи. То шумоли с документи върху кухненската маса.
На следващата сутрин Маргарита отиде при адвокат. Жената я изслуша спокойно, зададе ѝ няколко сухи, точни въпроса и бързо я върна от облаците на семейния морал на твърдата земя на закона.
— Наследствен имот не се дели. Съпругът ви регистриран ли е на адреса?
— Не.
— Свекървата?
— Не.
— Давали ли сте пълномощно на някого?
— Не.
— Тогава ги уведомете писмено, че трябва да освободят жилището. Сменете ключалката, след като си приберат вещите. И проверете справка в Имотния регистър, за да спите спокойно.
— Срам ме е, че се стигна дотук.
— Срам трябва да ги е онези, които са дошли за чуждото. Вие просто затваряте врата.
Оказа се, че да затвориш врата е далеч по-трудно, отколкото да го кажеш. Иван обикаляше мълчаливо из апартамента и прибираше ризи, зарядни, самобръсначка, старата си чаша с надпис „Цар“. Радка Овчара седеше на табуретка и плачеше показно.
— Маргарита — каза тя изведнъж, този път без предишната стомана в гласа. — Може ли да остана за една седмица? Силвия Живкова не ми вдига телефона. Наистина няма къде да отида.
Маргарита застина до шкафа.
— Не.
— Дори за седмица?
— Особено не за седмица.
