Защото в техния дом всяка беда някога бе започвала именно с думата „временно“.
— Вие сте от камък — прошепна Радка Овчара.
— Не — отвърна Маргарита. — Просто най-после спрях да бъда мека мебел, върху която всички се отпускат.
Иван Александров се спря в коридора с чантата в ръка.
— Маргарита… ще намеря стая за майка ми. С Павел Василев ще се оправя сам. Ако след половин година дойда при теб без заеми, без лъжи и без чужди претенции, ще се съгласиш ли да говорим?
— В кафене. Тридесет минути. Без майка ти, без Диана Борисова и без израза „нашият апартамент“.
— Това шанс ли е?
— Не. Това е граница. Не ги бъркай. Веднъж вече ги обърка.
Той кимна. И за първи път Маргарита Живкова не видя на лицето му обида, а страх — истински, възрастен страх на човек, който най-сетне няма на кого да облегне собствената си безпомощност.
Месец по-късно разводът вървеше по своя скучен, канцеларски път — заявления, подписи, дати, печати. Иван Александров беше наел стая при един пенсионер близо до склада. Радка Овчара все пак се премести при Силвия Живкова и още на третия ден се скара с нея заради мултикукъра. Павел Василев започна работа като шофьор-експедитор и изпрати на Маргарита кратко съобщение: „Извинявайте. Не знаех, че баща ми е представил всичко така.“
Тя му отговори само: „Сега знаете. Пари се търсят с работа.“
Същата вечер се обади Диана Борисова.
— Подадох иск срещу Павел Василев заради разписката — каза тя. — Чувствам се като вещица.
— Вещиците обикновено летят. Вие засега просто спряхте да потъвате.
— Маргарита, благодаря, че не превърнахте всичко в панаир.
— Панаир имаше. Само че този път без намаления.
Двете се засмяха — кратко, уморено, но някак облекчено.
През юни Маргарита получи писмо от нотариус. Оказа се, че баща ѝ е оставил не само жилището, а и малко място във вилна зона. Документите били заседнали години наред заради сгрешен адрес, а сега някой ги беше извадил от архива. Имотът беше почти смешен — шест ара земя, килнат навес, ръждясала варела и стара ябълка, която сякаш бе преживяла три правителства, две суши и една съседска коза.
Когато Невена Бургаскиа видя мястото, възкликна:
— Мамо, това е онзи прословут дом извън града. Само че без Иван Александров и без роднините му.
— Дом не бих го нарекла. По-скоро барака с големи амбиции.
— Но е твоя.
— Точно тази дума ми харесва.
От другата страна на оградата се показа пълна жена с широка панама.
— Вие дъщерята на Огнян Орлов ли сте? Добър човек беше. Все повтаряше: „Моята Марги е кротка, ама ако я притиснат, ще свали вратата заедно с касата.“
Маргарита се усмихна леко.
— Баща ми ме е надценявал.
— Не ми изглежда така — отвърна съседката.
През август Иван Александров най-после се обади.
— Маргарита, може ли да се видим?
— В кафенето на улица „Съединение“. Събота. Половин час.
Той дойде отслабнал, с посивяла набола брада и без папка под мишница. Само това вече беше напредък.
— Намерих стая за майка ми — започна той. — Павел Василев плаща. Аз взех допълнителна работа като нощен пазач. Диана Борисова разговаря с мен само по конкретни въпроси. Накратко — не стана красиво.
— Но поне е по-честно.
— Бях страхливец.
— Беше удобен страхливец. Това е по-лошо.
— Знам. Ти беше права.
— Тази фраза не ремонтира доверие.
— Разбирам. Не те моля да ме приемеш обратно. Исках само да знаеш, че за първи път живея сам. И за първи път виждам колко хора са седели на моя гръб, докато аз съм седял на твоя.
Маргарита Живкова разбърка кафето си, макар че го пиеше без захар.
— Иван Александров, вторият шанс не е резервен ключ за моята врата. Ако някога изобщо се появи, ще започне с едно просто нещо: всеки да носи своята отговорност и да плаща своите сметки. Без бивши съпруги в семейния бюджет, без пораснали деца в моето наследство и без майки в кухнята ми.
— А сега?
— А сега отивам на вилното място. Навесът ми пада, ябълката ражда, дъщеря ми ми се смее, а в апартамента най-после е тихо. Засега това ми стига.
Същата вечер тя се прибра, отключи с новия ключ и остави на перваза буркан с копър. Хладилникът бръмчеше, кранът в банята капеше, а съседът отгоре пак местеше мебели, сякаш търсеше смисъла на живота под ламината. Нищо чудодейно не се случи. Никой не ѝ върна младостта, не ѝ подари богатство и не доведе идеален мъж с куфар инструменти.
Просто една жена след петдесет престана да приема самотата като присъда. Запази за себе си апартамента, малкото място, дъщеря си, чашата с пукнатина и правото да не бъде спасителен пояс за хора, които сами са пробили лодката си.
Телефонът иззвъня. Беше съобщение от Радка Овчара: „Маргарита, наех си стая. Трудно е. Но бяхте права — всеки трябва да има свой ключ.“
Маргарита го прочете два пъти, усмихна се накриво и написа: „Пазете ключа. По-полезен е от чуждите кюфтета.“
После седна до прозореца. В двора миришеше на прах, бензин и пържен лук. Някъде съпрузи се караха, входната врата хлопна, момчета ритаха топка до кофите. Животът си оставаше същият — шумен, тесен, несъвършен.
Само че вече беше нейният живот.
И това не се оказа краят на семейството.
Оказа се началото на дом.
