— Здравето е над всичко! — поучително вдигна показалец Гергана Ковача, сякаш изнася лекция. — Сами виждате какви времена настъпиха. Цените хвърчат нагоре — ток, вода, транспорт… Всичко поскъпва. Човек е принуден да подрежда приоритетите си внимателно. Ти, Светлана, поиска хайвер — намерих, каквото трябва, без да се щадя. Но за останалото се наложи… да направя разумни съкращения. Както казват умните хора — икономията си е икономия.
Тя доля чай в чашата на зълва си — обикновен, без зрънце захар, защото захарницата „по невнимание“ бе останала в кухнята — и продължи с невинна усмивка:
— Като сме се събрали всички, да използвам момента. Светлана, ти нали спомена, че Мартин Борисов бил сръчен майстор? В банята ни капе смесителят, а майсторите от входа искат сума, все едно сменят цялата инсталация. Да хвърли един поглед? А пък момчетата могат да помогнат на Александър Филипов с балкона — гърбът му пак се обади. Така да се каже, ще си изработите изисканото угощение. Че палачинките също не падат от небето — яйца, мляко, масло…
Настъпи тишина, остра като опъната струна. Мартин се задави с хапка шарлота. Племенниците се смалиха по столовете. Светлана първо огледа прясно лакираните си нокти, после впи поглед в домакинята. В очите на Гергана проблясваше закачлив пламък, макар лицето ѝ да бе образец на спокойствие.
— Ах, Гергана… — Светлана рязко се изправи и погледна часовника си. — Съвсем забравихме! Трябва да минем и през родителите на Мартин. Очакват ни. Веднага.
— Така ли? — престорено въздъхна Гергана. — Няма ли поне да видите крана?
— Друг път, обещавам! Хайде, момчета! Мартине, палѝ колата!
Приготовленията отнеха по-малко от три минути. Гостите изхвърчаха навън със скоростта на изстреляна тапа от шампанско.
Щом входната врата се затвори, Гергана се облегна на касата и се свлече надолу, разтърсена от смях. Александър надникна от стаята и също се разсмя.
— Ти си ненадмината… „месо от градината“! Малко стряскащо им го сервира.
— Напълно заслужено — подсмръкна тя, бършейки сълзите си. — Да идваш на гости с празни ръце и с претенции като в гурме ресторант — не става.
Тя влезе в кухнята, отвори хладилника и измъкна от скривалището зад тенджерата хубав суджук, парче бавно печена плешка и буркан кисели краставички.
— Сядай, Сашо. Сега ще отпразнуваме както трябва. Хайверът го унищожиха, но палачинките си останаха за нас.
Александър я прегърна и целуна по темето.
— Само кажи… наистина ли беше от Камчатка?
— Разбира се — ухили се тя, докато режеше колбаса. — От магазина зад ъгъла. Имитация. Но бурканът изглеждаше впечатляващо, нали? Важното е представянето. И правилната стратегия.
Тя намигна, топна палачинка в сметана и отхапа с удоволствие. Беше пухкава, златиста и направена с мерак. Телефонът на Светлана мълчеше — явно още осмисляха „зелевия шамар“ и търсеха следващия безплатен адрес за вечеря. Само че това вече изобщо не беше грижа на Гергана Ковача.
