Светлана Велизарова изви устни в недоволна гримаса, ала преглътна възражението си — титлата „ценител“ я задължаваше да пази фасон. Тя внимателно прегъна палачинката, отхапа и започна да дъвче бавно и показно, сякаш дегустира скъпо вино.
— Ммм… да… става — произнесе протяжно. — Солта е добре премерена. Само че, Гергано, количеството е символично. Мъжете все пак трябва да се нахранят.
— Тогава посегнете към тези с плънка! — оживено предложи Гергана Ковача. — Направих ги нарочно повече.
— Е, това вече звучи сериозно — обади се Мартин Борисов, който досега мълчеше.
Домакинята придърпа към тях голям поднос с навити палачинки.
— Заповядайте, топли са още. Плънката е прясна.
Мартин грабна една с видим апетит, отхапа щедро и внезапно застина. Челюстите му продължиха да се движат машинално, но в очите му се появи откровено недоумение.
— Гергано… това какво е? — измърмори той с пълна уста. — Нали уж беше месо… А то…
— Зеле! — сияещо обяви тя. — Задушено, с морков и малко доматено пюре. Чудесно става!
— Ама ти каза „с месо“…
— Е, зелето е месото на градината! — отвърна тя невъзмутимо и дори се усмихна на собствената си шега. — Освен това, Мартине, не ти ли казаха да внимаваш с животинските мазнини? Холестерол, съдове… Аз мисля за здравето ти. А и месото в днешно време… сами знаете колко струва. Като поискахте хайвер, насочих целия бюджет натам. Или истински деликатес, или обикновена кайма — трябваше да избера. Не можех да откажа на скъпата си зълва, нали?
Светлана пламтеше в алено — почти като зрънцата в кристалната купичка. Разбираше прекрасно, че е надхитрена, но формално нямаше за какво да се хване. Хайвер имаше. Палачинки — в изобилие. А липсата на месо бе обяснена с изпълнение на нейното собствено желание.
— Няма ли поне малко наденица? — унило попита Радослав Борисов, човъркайки зелевата плънка с вилица.
— Няма, Радославе — въздъхна Гергана. — Решихме, че ще се заситите от хайвера. Кой да предположи, че след такъв лукс ще ви се прииска колбас? Това само разваля вкуса!
Обядът продължи под осезаемо напрежение. Свикнали масата на Гергана да прелива от шунки, печива и салати, гостите мълчаливо предъвкваха палачинки със зеле и сладко. Купичката с хайвер се изпразни за броени минути, въпреки старателните ѝ опити да наложи „умерена дегустация“.
— Да направим по един чай? — предложи Александър Филипов, опитвайки се да разведри обстановката.
— Хайде — отвърна сухо Светлана. — Поне ще се стоплим.
— Чудесно, защото имам изненада! — плесна с ръце домакинята. — Изпекох любимия ви сладкиш.
Очите на момчетата светнаха с надежда.
— С пиле ли е? — попита Явор Александров.
— Или с риба? — включи се Мартин.
— С ябълки! — тържествено обяви Гергана и постави на масата пухкава шарлота. — От есента имам цяла щайга на балкона. Трябва да се оползотвори реколтата.
Светлана бавно остави вилицата. В погледа ѝ се четеше смесица от раздразнение и неохотно възхищение от изобретателността на домакинята.
— Благодаря ти, Гергана — каза тя с медена, но осезаемо жилеща интонация. — Получи се изключително… щадящо меню. Почти като хранене в санаториум за хора със стомашни проблеми, само дето липсва медицинската сестра да ни измери кръвното.
