Тавата едва докосваше плота, когато поредната палачинка политаше във въздуха и се приземяваше златиста, фина като дантела – истинско произведение, достойно за витрина.
Александър Филипов, привлечен от аромата на прясно изпечено тесто, обикаляше около печката като котарак и дебнеше удобен момент да грабне нещо горещо.
— Ръце назад! — плесна го тя леко с кухненската кърпа, без да крие усмивката си. — Това е стратегически резерв. Очакваме гости.
Точно в 14:00 звънецът проряза тишината. На прага се изправи Светлана Велизарова — пременена в нова кожена шуба (на изплащане, както всички отлично знаеха), до нея — мълчаливият ѝ съпруг Мартин Борисов, който не спираше да дъвче нещо, а зад тях — близнаците Радослав Борисов и Явор Александров. Едри, зачервени от студа, с апетит, който сякаш нямаше дъно. В ръцете им — абсолютно нищо. Нито бонбони, нито бутилка, дори шоколад за чая не бяха донесли.
— Ах, как ухае! — възкликна Светлана, без дори да си събуе обувките, и шумно пое въздух. — Браво, Гергана Ковача. Само да не си забравила хайвера? С Мартин цял път за това си говорихме.
— Заповядайте, мили мои, измийте си ръцете — покани ги тя с меден глас. — Всичко е приготвено, както беше поръчано.
Масата изглеждаше щедро отрупана, почти тържествено. В средата се извисяваше планина от палачинки. Около тях — купички със сладко от собствената ѝ градина, бурканче мед и гъсто кондензирано мляко. А в самия център, върху кристална чинийка, се мъдреше червен хайвер — зърнест и блестящ.
Само че чинийката беше миниатюрна. В нея стърчеше малка сребърна лъжичка за кафе — толкова дребна, че приличаше на играчка.
— Настанявайте се и започвайте — подкани ги Гергана, като им посочи столовете.
Светлана се тръшна на мястото си, обходи масата с преценяващ поглед и спря върху мъничката чинийка.
— Това какво е? Дегустационна мостра? — подсмихна се тя. — Казах ти, че сме цялото семейство. Това стига за едно близване!
— Светле, — въздъхна театрално Гергана и притисна длани до гърдите си, — ти явно не осъзнаваш какво съм успяла да намеря. Това не е просто хайвер. Това е рядък деликатес — от див сьомгов улов, хванат в кристално чисти води, при пълнолуние. Донесоха ми го по специална линия. Цената… по-добре да не я споменавам. Всяко зрънце струва колкото злато. Предпочетох да е малко, но истинско качество, вместо да ви тъпча с масова стока от магазина. Нали сме роднини — за своите само най-доброто!
Александър се задави с въздух и прикри смеха си с кашлица. Той отлично беше видял касовата бележка от кварталния супермаркет с промоцията „2+1“, но разумно замълча. Гергана очевидно водеше своя битка.
Близнаците не проявяваха интерес към разказите за пълнолуния и чисти води — ръцете им вече се протягаха към палачинките.
— Мамо, дай хайвера! — изръмжа с плътен глас Радослав.
— Момент! — вдигна ръка Гергана с авторитета на строг училищен директор. — Такъв продукт не се яде с големи лъжици. Това е лош вкус. Истинските ценители, — и тя впери многозначителен поглед в Светлана, — опитват внимателно, по малко.
Тя лично взе миниатюрната лъжичка и постави върху всяка палачинка точно по пет зрънца.
— Ето така. Сгънете внимателно и се насладете на богатството на аромата. Усещате ли лекия полъх на морски бриз?
