– Дядо, в третия сервизен бокс е протекло масло. Хайде по-бързо, клиентът идва всеки момент.
Теодор Овчар щракна с пръсти, без дори да ме удостои с поглед. Нито се обърна, нито забави крачка – просто щракване, като към сервитьор в крайпътно заведение. След това продължи по халето, а лъснатите му обувки отекваха сухо върху бетона.
Взех кофата и парцала и се отправих към третия бокс.
Двадесет и три години чистя подовете тук. Двадесет и три години – кофа, моп, парцал. Петна от масло, разлята спирачна течност, антифриз. Мирисът на нафта се е впил в кожата ми така, че и с най-силния сапун не изчезва. Когато жена ми беше още жива, често казваше: „Георги, ти не миришеш на човек, а на двигател. Уж не си механик, а чистач.“
Чистач. Двадесет и осем хиляди лева заплата на месец.
В третия бокс имаше автомобил – бежов, издължен, с хромирани лайсни по вратите. Mercedes W123, производство 1983 година. Дизелов. Познах го веднага. Навремето в завода в Стара Загора разглобявахме такива мотори до последния болт, когато още бях инженер. Друг живот. Сякаш нечий чужд.
Под колата се беше разляла тъмна локва. Клекнах и започнах да попивам маслото. Докато търках, го чух – едва доловим свистящ звук изпод капака. Толкова тих, че лесно можеше да остане незабелязан сред обичайния шум в сервиза. Но аз бях приклекнал точно до двигателя и го улових.
Не идваше от ремък. Нито от турбината. Звукът сякаш се прокрадваше откъм преградата към купето – някъде около отоплителната система.
Избърсах, изцедих парцала и се изправих. Ръцете ми бяха почернели – едри, с широки пръсти, с мръсотия, впита под ноктите. Ако се вгледаш внимателно, няма да ги вземеш за ръце на чистач. Това бяха ръце на човек, който преди трийсет и пет години сглобяваше дизелови двигатели на стенд.
Но кой ли се вглежда в чистача?
Колата беше докарана от Николай Радославов – заможен мъж на около петдесет и пет, с кашмирено палто и часовник, струващ повече от годишния ми доход.
На думи проблемът звучеше елементарно: отоплението не работеше. В автомобил за три милиона лева духаше студено.
На практика обаче се оказа съвсем друго.
Кирил Рилски, старшият майстор, се мъчи три дни. Провери радиатора на парното – изправен. Термостатът – наред. Водната помпа – без забележки. Крановете отварят и затварят. Маркучите здрави, горещи. Антифризът циркулира. А от въздуховодите – лед.
След него се зае Любомир Александров. Два дни се рови в електрическата инсталация. Без резултат.
После Павел Стоянов, после и стажантът Явор Лъвов – повече от любопитство.
Четирима майстори. Три седмици. Колата не мръдна от третия бокс, а аз всеки ден попивах маслото, което просмукваше от стария семеринг.
И всеки ден чувах онзи свистящ тон.
През втората седмица не издържах. Откъснах лист хартия и написах: „Проверете вакуумното управление на клапите на отоплението. Вакуумен регулатор или маркучи. Свистене при работещ двигател – вероятен вакуумен теч.“
Оставих бележката върху бюрото на Кирил Рилски, до чашата му с кафе.
Той дойде, прочете, после погледна към мопа в ъгъла. Отново към листа.
– Чичо Гошо, ти ли си го писал?
– Аз.
Смачка хартията и я хвърли в кофата.
– Гледай си парцала, не се прави на специалист. Намерил се моторист.
Не отвърнах. Вдигнах кофата и отидох към първия бокс – там бяха разлели антифриз.
Вечерта, в малката стаичка за персонала, се преобличах мълчаливо. Дланите ми миришеха на нафта. Загледах пръстите си – широки, с мазоли, но вече не от гаечни ключове, а от дръжката на мопа, и тежестта на тази мисъл легна върху мен по-тежко от всяка кофа с масло.
