Някога тези пръсти затягаха болтове и настройваха клапани с точност до стотна от милиметъра. Някога държах в ръцете си червената диплома от политехниката и на табелката на кабинета ми пишеше „инж. Георги Емилов – водещ механик“. Работех в дизеловия завод в Стара Загора и знаех всяка линия от производството като дланта си.
После дойде 2003-та. Предприятието хлопна врати. Аз бях на тридесет и пет. Съпругата ми боледуваше тежко, спестяванията се топяха, а предложенията за работа бяха нула. Единственото място, където не задаваха въпроси, се оказа квартален автосервиз – позиция „хигиенист“. „Докато се оправят нещата“, убеждавах себе си.
Това „докато“ продължи двайсет и три години.
В петък следобед Николай Радославов пристигна бесен. Кашмирено палто, стиснати устни, никакъв поздрав.
– Теодор Овчар, трета седмица чакам. Искам си колата. Или я завършвате, или я вземам.
Теодор стоеше в средата на халето с ръце в джобовете, обувките му лъснати като за снимка. Около него – Кирил Рилски, Любомир Александров, Павел Стоянов. Стажантът Явор Лъвов надничаше иззад раменете им.
– Господин Радославов, работим по случая. Повредата е нетипична, моделът е стар, частите се намират трудно…
– Дадох ви три седмици. Три. Ако утре не е готова, товаря я и заминавам за Пловдив. Там поне още има хора, които разбират от занаята.
Настъпи тягостна пауза. Момчетата впериха поглед в пода. Теодор се изчерви. Аз бях встрани с мопа и събирах метални стружки след фрезата.
Тогава той ме забеляза. Не знам какво му мина през ума – може би да разсее напрежението, а може би просто търсеше удобна мишена.
– А, Георги! – обърна се към мен с онзи клиентски ентусиазъм, който вадеше при нужда. – Да не би ти да я оправиш? Хайде, майсторе! Моите специалисти се затрудняват, но ти нали всичко виждаш и чуваш!
Из халето премина вълна от смях. Кирил изсумтя, Любомир се ухили, дори Явор се изкиска – четвърти месец беше при нас и вече знаеше правилата.
Теодор се обърна към клиента и театрално разтвори ръце:
– Ето ви последния ни шанс, господин Радославов – нашият Георги. Ако я съживи, колата е негова!
Той избухна в смях. Кирил го подкрепи, Любомир се превиваше, прикривайки лице. Единствен Николай Радославов остана сериозен – на него изобщо не му беше до шеги.
Аз държах дръжката на мопа. Мирис на нафта, метал, спомени. Двайсет и три години.
– Става – казах спокойно.
Без усмивка. Почти шепнешком.
Смехът утихна постепенно. Първи млъкна Кирил – беше най-близо и чу ясно. После Любомир. Накрая и Теодор спря да се хили и ме изгледа така, сякаш инструментът в ръцете ми току-що бе проговорил.
– Какво каза?
– Казах, че приемам. Оправям я – и автомобилът остава за мен. Вие го заявихте пред всички. Пред господин Радославов. Пред целия екип.
Теодор отвори уста, после я затвори. Погледна към клиента. Николай само повдигна рамене.
– Е, добре – изцеди управителят и си залепи изкуствена усмивка. – Давай, дядо. Изненадай ни.
Оттегли се към кабинета си. През затворената врата долових приглушеното му подсмихване.
Оставих мопа в ъгъла и се насочих към третия бокс. Там стоеше Mercedes – бежов, с хромирани лайсни, произведен през 1983-та. Почти набор на кариерата ми. Онази кариера, която приключи, преди да успее да започне истински.
В събота сервизът не работеше. Аз обаче отключих в седем сутринта – чистачът идва пръв и си тръгва последен, затова ключове има.
Колата ме чакаше студена и тиха. Повдигнах капака.
Редови петцилиндров дизел OM617. Този мотор го познавах до последния болт. В завода в Стара Загора разглеждахме серията по немски ръководства, донесени от командировка в Щутгарт. Страници, изпъстрени със схеми, бележки в полетата, миришещи на машинно масло и амбиция. Спомените от края на осемдесетте изплуваха неусетно, докато прокарвах пръсти по корпуса и се вслушвах в тишината под капака.
