Споменът за онези години ме държеше буден и сега. Беше осемдесет и девета, още следвах, а ръцете ми вече миришеха на нафта и метал. Пожълтели страници, схеми, нахвърляни с молив, пояснения в полетата – всичко това се беше запечатало в съзнанието ми. Всеки възел, всеки маркуч, всяка зависимост. Нищо не бях забравил.
Завъртях ключа и оставих двигателя да запали. Ослушах се внимателно.
Ето го – едва доловимо съскане откъм преградата към купето. Типичен признак за изпускащ вакуум.
При тези стари Mercedes-и отоплителната система не разчиташе на жила, както беше при повечето автомобили от онова време у нас. Тук управлението ставаше чрез подналягане. От всмукателния колектор тръгваше разреждане, което по тънки гумени тръбички стигаше до вакуумни механизми. Те местеха клапите – за топъл или студен въздух, за посоката на струята, за всичко. Цяла малка мрежа от маркучи, скрита зад таблото.
Щом някъде се появеше пукнатина или тръбичката се измъкнеше, вакуумът изчезваше. Антифризът можеше да е горещ, радиаторчето на парното – нажежено, но ако клапата остане в положение „студено“, от духалките излиза само хлад. Всичко работи, а в купето – зима.
Майсторите бяха проверили охладителната система. Там проблем нямаше. Те мислеха в посока модерните коли – електромоторчета, датчици, електроника. А тук технологията беше от седемдесетте. Вакуум. Почти забравен език.
Аз обаче го разбирах.
Демонтирах жабката. Зад нея се показа блокът с клапите. Не ми отне дълго да открия причината – стара гумена тръбичка, втвърдена от годините. На едно извиване се беше отворила цепнатина – около сантиметър и половина. През нея въздухът свиреше и разреждането се губеше в купето.
Смяната по принцип е работа за двайсетина минути, но точен заместител нямах. Разрових се из наличните материали в цеха и попаднах на силиконов маркуч със сходен диаметър. Отрязах необходимото парче, поставих го внимателно и го пристегнах със скоби, за да съм сигурен, че няма да изпусне.
Запалих отново. Изчаках.
След няколко минути от решетките започна да излиза топъл въздух. Доближих длан – плътен, парещ, с характерния мирис на загрята пластмаса. Така трябваше да бъде.
Не спрях дотук. Прегледах цялата система. Още две тръбички бяха напукани и едва се държаха. Подмених и тях. Проверих вакуумните механизми – щракваха отчетливо, клапите се движеха плавно, сякаш току-що бяха излезли от завода.
Когато приключих, часовникът показваше единайсет. Бях започнал в седем. Четири часа, които минаха неусетно.
Спуснах капака, избърсах ръцете си в парцал и седнах до колата. Погледнах пръстите си – миришеха на дизел, но не както след миене на пода. Това беше мирисът на двигател, на истинска работа. Същият като преди трийсет и пет години.
Свалих очилата, почистих ги с края на ризата си и ги сложих обратно. После взех мопа и измих пода в третия бокс, за да е подредено за понеделник.
В началото на седмицата дойдох както винаги – малко преди седем. Преоблякох се в складчето, взех кофата и кърпата. Всичко изглеждаше обичайно.
Към девет пристигна Николай Радославов. Теодор Овчар вече беше в кабинета си, а майсторите се бяха струпали пред входа с цигари в ръце.
Радославов влезе в халето и се насочи право към своя Mercedes.
– Е, какво става? – попита той кратко.
Теодор излезе и разпери ръце в неопределен жест.
– Г-н Радославов, работим по въпроса…
– Автомобилът е готов – обадих се аз.
Всички глави се обърнаха едновременно. Стоях с кофата в ръка, в работното яке, по което още личаха петна от белина.
– Какво каза? – изрече Теодор.
– Готов е. Отоплението функционира. Може да пробвате.
Настъпи тишина.
Радославов ме изгледа внимателно, после хвърли поглед към Теодор и пак към мен.
– Сериозно ли говориш?
– Запалете и включете парното. След минута-две ще усетите разликата.
Той седна зад волана, завъртя ключа. Дизелът заработи равномерно. Настрои отоплението на максимум.
Всички стояхме неподвижно. Теодор със скръстени ръце и напрегнато лице. Кирил Рилски присви очи. Любомир Александров и Павел Стоянов си размениха бързи погледи. Явор Лъвов се подаде напред, сякаш да не пропусне нищо.
След около минута и половина стъклото на шофьорската врата се спусна.
– Топло е – каза Радославов спокойно. – Духа горещ въздух.
Никой не се разсмя. Никой не подхвърли шега. В халето остана само равномерният шум на двигателя и едно напрегнато мълчание, което сякаш очакваше следващия въпрос.
