Мълчанието се сгъсти още повече.
Николай Радославов изгаси двигателя, отвори вратата и слезе. Приближи се бавно към мен, оглеждайки ме внимателно.
– Как се казвате? – попита кратко.
– Георги Емилов.
– Какъв точно беше проблемът, Георги Емилов?
Поех си въздух спокойно.
– Вакуумният маркуч, който управлява клапите на отоплителната система, беше спукан. С годините гумата се е втвърдила и се е разцепила. Вакуумът изтичаше и клапата не превключваше към топъл поток. Подмених три тръбички – едната вече беше скъсана, а другите две бяха напукани и пред разпадане.
Радославов се обърна към Теодор Овчар.
– Три седмици. Четирима специалисти. А се оказва една вакуумна тръбичка.
Теодор стисна устни. След малко измърмори:
– Все пак това е стара машина. Момчетата са свикнали с по-нови системи…
– Чистачът ви се справи за два дни – прекъсна го Радославов. – А вашите хора три седмици разглобяваха радиатора.
Погледът му отново се върна към мен.
– Откъде познавате тези автомобили?
– Работил съм в завод за дизелови двигатели в Стара Загора. Бях инженер-механик. Тази серия мотори ни беше в учебната програма.
Кирил Рилски, който стоеше наблизо, зяпна, после бавно затвори уста. Очите му се спряха върху ръцете ми – широки длани, дебели пръсти. Същите тези ръце, които двадесет и три години държаха мопа.
Теодор се прокашля.
– Е, Георги, браво. Благодаря за съдействието. Кириле, подготви…
– Теодоре – оставих кофата до крака си. – В петък казахте: „Оправи я и колата е твоя.“ Пред Николай Радославов. Пред майсторите. Пред Явор Лъвов, който записваше всичко с телефона си.
Всички се обърнаха към Явор. Той пребледня и набързо пъхна мобилния в джоба.
– Това беше шега – засмя се Теодор, но смехът му прозвуча кухо. – Нали не го приемаш насериозно?
– Напълно сериозен съм. Обещахте пред свидетели. Свърших работа, с която вашите механици не успяха да се справят три седмици. А автомобилът не е ваш. Той е на господин Радославов. Значи решението е негово.
Радославов стоеше с ръце в джобовете на палтото си. Погледна първо Теодор, после мен, после колата.
– Георги Емилов – каза спокойно, – елате утре при мен. Ще ви дам визитка. Имаме какво да обсъдим.
Качи се в Mercedes-а. От вътрешността му вече струеше горещ въздух. Двигателят мъркаше равномерно. Колата плавно излезе от халето.
Теодор остана насред сервиза, а майсторите упорито гледаха в различни посоки. Взех кофата си и се отправих към първия бокс – там от сутринта беше протекло масло.
Зад гърба ми цареше тишина. Никой не щракна с пръсти.
Месец по-късно Радославов прехвърли собствеността на Mercedes-а официално. Дойде лично, пред всички връчи ключовете и документите и отсече:
– Ти я заслужи повече от тези циркаджии.
Теодор Овчар не ме уволни. Но оттогава не ме поздравява. Когато се разминем, гледа встрани, сякаш стената е по-интересна от мен. Пръстите му вече не щракат заповеднически. Един ден Кирил ме настигна в склада. Стоя неловко, после промълви: „Чичо Жоро, не трябваше да хвърлям онзи лист.“ И си тръгна.
Аз продължавам да мия подовете. Двадесет и осем хиляди лева заплата. Кофа, парцал, моп. Радославов ми предложи място при него – има автопарк, търси механик. Казах, че ще помисля. Все още мисля.
Само че вече идвам на работа с бежов Mercedes W123, осемдесет и трета година. Паркирам го отпред, точно до лъскавия Lexus на Теодор. Всяка сутрин.
Той вижда. И мълчи.
Понякога се питам дали постъпих правилно. Можеше да оправя колата тихо, без да напомням за думите му. Двадесет и три години мълчах – и пак живях.
После си спомням щракането с пръсти. Как Кирил смачка листа ми. Как целият цех се подсмихваше, когато Теодор ме нарече „дядо“.
И се чудя – правилно ли поисках онова, което ми се полагаше? Или трябваше отново да замълча, както толкова години преди това?
