— Съпругът решил да изтегли 120 милиона лева от общата им сметка и да изчезне — но беше пропуснал една съществена подробност.
Теодор крачеше нервно из спалнята и с делова съсредоточеност подреждаше багажа си, сякаш се готвеше за важна бизнес мисия. Всяко движение изглеждаше премерено, почти театрално.
Десислава седеше до прозореца с чашата си кафе и го наблюдаваше мълчаливо. Отпиваше бавно, а вътрешно усещаше как нещо я стяга под лъжичката. Имаше дребен детайл в поведението му, който не можеше да назове, но който я напрягаше мигновено.
— Е, това вече е върхът! Каква „изненадваща“ спешна командировка до Русе! — подхвърли Теодор, без дори да я погледне. — Новите доставчици на какаови зърна явно са решили да ме лишат от сън. Налага се лично да ги проверя. За мен качеството винаги е на първо място!
След петнадесет години брак Десислава познаваше всяка извивка в гласа му. Сега той говореше прекалено бързо, прекалено подредено — сякаш репетираше предварително научен текст.
— Колко време ще отсъстваш? — попита спокойно тя и остави чашата на масата.
— Около седмица. Може и малко повече. Преговорите няма да са лесни, знаеш как е.
Той дръпна ципа на куфара и най-сетне срещна погледа ѝ. В очите му проблесна нещо неясно — дали вина, дали прикрито задоволство. Сърцето ѝ се сви.
— Тръгвам, че ще изпусна самолета — каза той и грабна чантата.
Десислава го последва до входната врата. Теодор нахлузи якето си, машинално провери джобовете, взе ключовете. И отново онзи поглед — продължителен, странен, сякаш се опитваше да запечата лицето ѝ в паметта си.
— Хайде, до скоро — промълви той и неочаквано я целуна по бузата. За пръв път от месеци.
Вратата се затръшна.
Апартаментът потъна в тишина. Десислава остана неподвижна в средата на стаята. Нещо не беше наред. Теодор често пътуваше по работа, но никога не се държеше така — толкова напрегнато, толкова неестествено.
Тя веднага набра служебния номер.
— Нели, днес няма да дойда в офиса. Не се чувствам добре. Моля те, премести срещите за утре.
— Разбира се, Десислава Владимировна. Пазете се.
След като затвори, тишината ѝ се стори още по-тежка. За да се разсее, започна да подрежда — сортира пране, изтупа праха, дори сложи тенджера с борш на котлона, въпреки че нямаше кой да го яде.
Но тревогата не отслабваше. Напротив — разрастваше се, пълзеше из съзнанието ѝ като болест, която превзема всяко свободно кътче.
Дали не преувеличава? Може би просто е изморена от рутината на брака и си въобразява несъществуващи проблеми?
Само че в ушите ѝ още звучеше разговорът, който предния ден случайно бе дочула в офиса. Теодор и Виктория обсъждаха нещо тайно, шепнешком.
А и странното обаждане от Камелия в банката — намек за необичайни действия по сметките…
Прекалено много съвпадения.
Опита се да гледа телевизия, но не възприемаше нито кадрите, нито думите. Докато миеше чиниите, изпусна една на пода. Когато прахосмукираше, забравяше коя стая вече е почистила.
В 14:30 телефонът ѝ иззвъня остро.
Съобщение от Теодор. Прикачена снимка.
Интериор на самолет. Две лица в близък план — вплетени в страстна целувка. Теодор и Виктория, тяхната секретарка. Дългокраката блондинка, която преди половин година постъпи във фирмата им „Сладък свят“ с безупречно CV и амбиция, изписана в очите.
Под фотографията стоеше текст: „Сбогом, кокошчице! Остана с празни ръце!“
Десислава бавно се отпусна върху дивана. Телефонът се изплъзна от пръстите ѝ и падна върху килима. До последно се беше надявала, че всичко е плод на въображението ѝ, че подозренията ѝ са безпочвени.
Но доказателството беше пред очите ѝ — снимка, придружена от подигравка.
Петнадесет години брак. Петнадесет години общ труд. Сринати за миг.
Тя седеше неподвижно и гледаше в една точка.
Първоначалният шок постепенно отстъпи място на спомените — ярки и болезнени, като сол в отворена рана.
Преди петнадесет години всичко изглеждаше различно. Тя — амбициозна абсолвентка по икономика, дъщеря на уважаван сладкар. Той — сериозен технолог в голям завод, човек, който разбираше производството до съвършенство и мечтаеше за собствен бизнес.
— Ще изградим истинска империя на сладкарството! — казваше Теодор, когато обявиха годежа си и я целуваше въодушевено. — Ти ще бъдеш мозъкът, аз — ръцете. Непобедим екип!
Баща ѝ благослови съюза им и им подари един от цеховете на семейната фирма — малка фабрика в покрайнините на града с петима работници и остаряло оборудване.
Но мечтите на младото семейство бяха огромни.
В първите години работеха до изнемога. Десислава анализираше пазара, търсеше клиенти, водеше преговори с доставчици. Теодор прекарваше дни и нощи в производството, усъвършенстваше рецепти и лично проверяваше всяка доставка. Еклерите им бяха ефирни като облак, тортите — истински произведения на изкуството, а шоколадът се разтапяше в устата.
