Сладостта на успеха оставяше дълъг, празничен послевкус.
Само за пет години персоналът им нарасна до тридесет души. След десетата година вече притежаваха собствена верига сладкарници, разпознаваема из целия град. А когато изминаха петнадесет години от онзи скромен старт, по семейната им сметка се бяха натрупали 120 милиона лева, а името им се свързваше с най-добрите майстори сладкари в региона.
През цялото това време Теодор изглеждаше образцов съпруг. Никога не се месеше в счетоводството, не задаваше излишни въпроси и оставяше финансовите решения изцяло в ръцете на Десислава.
— Ти имаш усет към числата — повтаряше ѝ често с усмивка. — Аз съм човекът за тестото и фурната.
Тъкмо затова обаждането на Камелия преди месец я беше разтърсило толкова силно.
— Деси, не знам дали изобщо трябва да ти казвам… — започна колебливо приятелката ѝ. — Но Теодор идва в банката. Разпитваше подробно за общата ви сметка.
— Какво по-точно го интересуваше? — гласът ѝ остана спокоен, но пръстите ѝ се впиха в бюрото.
— Кой има право да тегли средства, има ли лимити, нужно ли е съгласие от другия титуляр при по-големи суми. Обясних му, че сметката е обща и всеки от вас може самостоятелно да разполага с парите. Той си записваше всичко много старателно.
— Странно… — промълви Десислава. — Той никога не се е интересувал от такива неща.
— Освен това откри лична сметка. Каза, че била за дребни разходи. Но тогава защо му бяха всички тези въпроси за общата?
Тогава тя беше омаловажила всичко с шега — че вероятно съпругът ѝ най-сетне иска да участва по-активно в семейния бюджет. Въпреки това в съзнанието ѝ остана неприятна сянка. За петнадесет години Теодор нито веднъж не бе проявил любопитство към спестяванията им. Получаваше възнаграждението си, харчеше го за лични нужди и не навлизаше в „големите“ пари.
Едва вчера парчетата от пъзела се подредиха.
Десислава се бе забавила във фабриката, за да провери новата партида желирани бонбони. Когато се върна да вземе чантата си, от кабинета на Теодор долетяха гласове. Вратата беше леко открехната, а лампата светеше.
— Самолетните билети са купени — чу тя съпруга си. — Утре сутрин излитаме. Трябват ми само ден-два, за да приключа с финансовите въпроси.
— Няма ли да се усъмни? — това беше Виктория, младата му секретарка. В гласа ѝ се долавяше напрежение.
— Десислава? — Теодор се изсмя тихо. — Тя ме има за светец. Убедена е, че мисля единствено за производството. Доверява ми се безрезервно. Какво точно ще заподозре?
— Но 120 милиона… това е цяло състояние…
— Именно! Представи си живота ни след това. Малка къща край морето, уютно кафене за туристи. Ще печем кроасани сутрин, а нощем… — гласът му стана по-нисък.
Десислава се облегна на стената. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите толкова силно, че се уплаши да не я издаде.
— А ако започне да те търси? — прошепна Виктория.
— Нека. Докато ме намери, парите ще са изчезнали. Ще се разведе и ще продължи напред. Баща ѝ е заможен човек — няма да пропадне.
Секретарката се изкикоти.
— Ти си ужасен, Тео.
— Не. Аз просто избирам свободата си. Най-сетне.
Без да издаде звук, Десислава напусна сградата. В колата остана дълго, вперила поглед в тъмното пред стъклото, опитвайки се да преглътне чутото.
Петнадесет години брак. Общо изграден бизнес. Споделени мечти. И всичко това — разменна монета за млада любовница и лесен достъп до парите.
Когато отново погледна снимката в телефона си, всичко ѝ стана кристално ясно. Планът му беше прост: да изпразни общата сметка, да прехвърли средствата в личната си и да изчезне. Докато тя осъзнае какво става, вече щеше да бъде късно.
Само че той беше пропуснал една съществена подробност.
Десислава се изправи от дивана и набра номер. Ръката ѝ трепереше — не от мъка, а от ярост. Студена, премерена ярост, която подреждаше мислите ѝ по-ясно от двойно еспресо.
Първо се свърза с Камелия.
— Деси? Каква изненада! — отговори веднага приятелката ѝ. — Всичко наред ли е?
— Не съвсем, но ще ти обясня по-късно. Помниш ли разговора ни за Теодор преди месец? — думите ѝ бяха тихи, но категорични. — Имам нужда от услуга. Спешна.
— Кажи.
— Блокирай общата ни сметка. Още сега.
— Какво? Сериозна ли си?
— Напълно. Искам всяка операция да изисква лично мое потвърждение. Възможно ли е?
От другата страна настъпи кратко мълчание.
— Технически — да. Но какво се е случило?
— Ще разбереш скоро. Можеш ли да го направиш?
— Дай ми половин час.
След като затвори, Десислава се усмихна за първи път от вечерта. Усмивка, в която нямаше нищо нежно — по-скоро приличаше на хищник, надушил плячка.
Теодор винаги я беше смятал за кротка и отстъпчива.
„Моята Деси е твърде добра — обичаше да казва пред познати. — И на муха път ще направи.“
Беше забравил само едно — от какъв род произхожда тя. Дядо ѝ започна бизнеса си в бурните години на прехода, когато оцеляването изискваше желязна воля. Баща ѝ разшири малката пекарна до регионална империя. А тя — единствената наследница — бе научила уроците им отлично, макар досега да не ѝ се бе налагало да ги прилага.
Телефонът в ръката ѝ иззвъня внезапно.
