Обаждането проряза тишината в ръката ѝ.
— Готово! — прозвуча гласът на Камелия, доволен от свършената работа. — Сметката е блокирана за всички операции над десет хиляди лева. Размразяване може да направи единствено титулярът — лично, с документ за самоличност.
— Благодаря ти. Ще ти се отблагодаря — отвърна тихо Десислава.
— Деси, какво става всъщност? Аз…
— Ще ти обясня, но не сега. Обещавам.
Следващите три дни се проточиха като безкраен тунел.
Десислава ходеше в офиса, усмихваше се на служителите, провеждаше оперативки и подписваше договори, сякаш нищо не се е случило. Отвън — спокойна и овладяна. Отвътре — напрежението клокочеше.
Тя чакаше.
Виктория също изчезна от хоризонта. Официално бе подала молба за отпуск по „лични причини“. Колегите си разменяха многозначителни погледи и шепнеха по ъглите. Всички подозираха истината, но никой не дръзваше да я изрече.
И тогава Теодор се прибра.
Още от кухнята Десислава чу как входната врата се тръшна. Стъпките му отекнаха тежко по коридора, а куфарът тупна шумно на пода. На прага се появи той — небръснат, с подпухнали от безсъние очи и лице, изкривено от ярост.
— Ти… — посочи я с пръст. — Какво направи?!
Тя седеше на масата с чаша чай пред себе си и го наблюдаваше спокойно. Почти смущаващо спокойно.
— Здравей, скъпи. Как мина командировката?
— Недей да се преструваш! — избухна той. — Какво си направила със сметката?!
— Сметката ли? Какво ѝ има?
Теодор пристъпи напред. Гневът му беше на ръба.
— Блокирана е! Не мога да изтегля и лев! Ти си знаела… ти си разбрала всичко!
— Какво точно съм разбрала, Тео?
— За Виктория! За нас!
Десислава остави чашата и избухна в смях — силен, искрен, без капка истерия.
— Разбира се, че знаех. Мислеше ли, че съм сляпа? Или че нямам приятели в банковите среди?
Лицето му пребледня.
— Значи нарочно си изчакала да заминем… за да…
— За да какво? — тя се изправи. — Да ти попреча да източиш общата ни сметка? Парите, които печелихме петнайсет години рамо до рамо?
— Това не е кражба! — кресна той. — И аз имам дял!
— Така е. Но и аз имам. А онази снимка с надпис „Остана с празни ръце“ какво беше? Шега?
Той отвори уста, но думите заседнаха. Истината го беше притиснала.
— Точно така — кимна тя. — Планът ти беше ясен: зануляваш сметката и изчезваш. Мен ме оставяш без нищо. Само че пропусна една подробност.
— Каква?
— Че не съм безхарактерната глупачка, за която ме мислеше.
Теодор стоеше насред кухнята, дишаше тежко. В очите му се четеше трескаво търсене на изход.
— Добре — каза накрая, овладявайки се. — Да приемем, че сгреших. Че се подведох. Нека поговорим като зрели хора. Готов съм да се извиня. Ще оправим нещата.
Тя го изгледа с любопитството на учен, попаднал на рядък експонат.
— Да ги оправим? Как точно се поправя опит за присвояване на сто и двадесет милиона лева?
— Не е присвояване, а… — той замлъкна, осъзнал колко кухо звучи. — Исках ново начало.
— С моите средства. Буквално.
— С нашите! — настоя той. — Аз също работих! Дадох всичко от себе си!
— Така е. Отличен технолог си, Теодор. Един от най-добрите в града. Но има един проблем.
Десислава взе папката, която предварително бе подготвила. Погледът му проследи движението ѝ с подозрение.
— След онова „романтично“ сбогуване със снимката реших да разпоредя извънредна проверка в производството — отвори папката и извади куп документи. — Резултатите са… впечатляващи.
— Каква проверка? — намръщи се той.
— Контрол на качеството. Твоята сфера, ако трябва да сме точни. Оказва се, че през последните шест месеца са допускани сериозни нарушения — използвани суровини с изтекъл срок, компрометирани материали, неспазени температурни режими.
— Това са глупости! — пристъпи той напред. — Никога не бих…
— Знам — прекъсна го тя спокойно. — Убедена съм, че не би позволил некачествен продукт да напусне цеха. Професионалната ти чест не го допуска.
Той я гледаше объркано.
— Тогава защо…
— Въпросът не е дали е истина. Въпросът е, че в ръцете си държа протоколи, които го доказват. Имам свидетелски показания. И експертни становища, според които директорът по качествен контрол е проявил груба небрежност.
Десислава разстла листовете върху масата, сякаш раздаваше карти на покер.
— Разбираш ли накъде води всичко това?
Кръвта се оттече от лицето му.
— Ти… фалшифицирала си ги?
— Осигурих си защита — отвърна тя хладно. — Като застраховка за онзи случай.
