„Жената е създадена да понася, Елена. Тя е съд за търпение. А мъжът — той е посоката на прогреса!“ — обяви тържествено Мартин и вдигна показалеца си нагоре, сякаш измерваше накъде духа вятърът в собствените му мисли.
В този миг изобщо не приличаше на „посока на прогреса“, а на втасало тесто, забравено твърде дълго — готово да прелее и да омаже всичко наоколо. Аз стоях до печката с черпака в ръка и безмълвно наблюдавах как в дома ми, който до вчера беше спокоен и уютен, се разиграва сцена, достойна за древна трагедия. Само че вместо дворец — панелен апартамент, а вместо велики актьори — самоуверени аматьори.
— И какво означава това, ако го преведем от високопарен на нормален език? — попитах спокойно, докато разбърквах борша.
Мартин пое въздух дълбоко, като гмуркач преди скок в бездната.
— Означава, че майка ми ще остане при нас. Един месец. Може би два. Там ѝ е самотно, а тук… тук е хубава енергия. И ти, като разумна съпруга, трябва да проявиш разбиране.
Думите му се стовариха върху мен тежко и без предупреждение — като тухла, пусната от петия етаж.
Свекърва ми, Светлана Борисова, беше жена с внушително присъствие — както физически, така и като характер. Нейната „самота“ обикновено означаваше, че е успяла да се скара с всички съседи в радиус от три пресечки и ѝ е нужна нова публика. В случая — аз.
— Мартин — казах тихо, с гласа на сапьор, който вижда, че грешният кабел вече е срязан, а таймерът отброява последните секунди. — Живеем в двустаен апартамент. Ние сме в едната стая, а в хола тече ремонт, който ти „развиваш“ вече трета година. Къде точно ще настаниш майка си? В коридора ли?
Той изсумтя засегнато.
— В нашата спалня. Ние ще се преместим в хола, на дивана. Елена, не бъди егоистка! Майка ми е свято нещо. Жената трябва да изглажда нещата, а не да създава напрежение.
Погледнах към хола. Прозорците бяха облепени с найлон, диванът притиснат до стената, а във въздуха се носеше сухият мирис на шпакловка. По пода се стелеше фин бял прах, който полепваше по чорапите. Мартин дори не ме погледна — беше вперен в телефона си.
— Значи така — продължи той делово. — Оправяш всичко още днес. Прахът да изчезне. Прахосмукачка, мокро почистване, чисто спално бельо. Стаята трябва да е подготвена.
Тонът му беше като към нает работник, макар че ремонтът уж беше временен, а почистването — очевидно моя грижа.
Тогава осъзнах нещо важно. Ъглите ще ги изгладя, да. Само че не с мекота — а с шкурка. И то по неговото самочувствие.
Светлана Борисова пристигна още на следващия ден. Тя не просто прекрачи прага — нахлу като армия на завоеватели, само че вместо коне влачеше огромни карирани чанти, натъпкани с буркани и жилетки, ухаещи на нафталин.
— Колко е задушно тук! — заяви още от вратата, оглеждайки антрето така, сякаш инспектира местопрестъпление. — А тези тапети… какъв е този цвят? Елена, ти изобщо имаш ли вкус?
Усмихнах се с професионалната усмивка на стюардеса, на която пътникът настойчиво обяснява, че иска да отвори прозореца по време на полет на десет хиляди метра височина.
