— Здравейте, Светлана Борисова — отвърнах учтиво. — Тапетите ги избра Мартин. Каза, че нюансът бил „зряла праскова“. Явно плодът е престоял повече от нужното.
Мартин, който влачеше куфара след нея, изсумтя и едва не стовари багажа върху крака ѝ.
— Мамо, стига още от прага — изхриптя той. — Елена се старае.
— Ако това наричаш старание… — отсече свекърва ми и прекрачи към кухнята с обувките си, оставяйки следи по пода. — Лепне. Изобщо има ли стопанка в този дом или само декор?
Така започна всичко.
Първите седем дни минаха под мотото „оцелявай както можеш“. Светлана Борисова размести бурканите с ориз и фасул, пренареди кърпите „по санитарните изисквания от 1982-ра“ и следеше всяко мое движение като инспектор от контролен орган. А Мартин, усещайки подкрепата зад гърба си, внезапно се преобрази. Спря да мие чинията си, чорапите му се появяваха навсякъде с удвоена честота, а вечер получавах дълги лекции за „истинската роля на жената“.
Във вторник на вечеря той се отпусна на стола като свален от трона султан и побутна чинията с кюфтета.
— Малко сухички са, Елена. Мама ги прави по-сочни. Нейните са като песен! Твоите… по-скоро битова хроника. И то твърда.
Светлана Борисова кимаше одобрително, докато унищожаваше същите тези кюфтета с апетит, който можеше да озвучи квартала.
— Трябва да се поучи момичето — добави тя. — Повече хлебна среда се слага. Тук само месо — разхищение.
Оставих вилицата внимателно.
— Мартин, скъпи — гласът ми прозвуча кристално ясен, като чаша преди да се пръсне, — за да стане едно кюфте „песен“, трябва да се купи качествена кайма, не тази от щанда с червените етикети. А понеже този месец твоят принос към бюджета се равнява на цената на три пакета замразени пелмени, аз направих чудо от нищо. Наслади се на магията.
Той се задави. Опита се да запази достойнство, но приличаше на хамстер, заловен с пълни бузи.
— Аз работя за бъдещето! — писна раздразнено. — А ти ми броиш залъците? Дребнава си.
— Не дребнава, а пестелива. Нали така учи майка ти — отвърнах спокойно.
Мартин се нацупи и замълча. Свекърва ми, лишена от аргумент срещу собствените си принципи, само шумно отпи от чая.
Истинската буря се разрази в петък. Прибрах се изтощена, мечтаейки за тишина и чаша вино. В банята козметиката ми беше изтикана в ъгъла, а на централната полица тържествуваха чашка с изкуствена челюст и стройна редица шишенца валериана.
Но основната сцена бе кухнята.
Около масата седяха лелята на Мартин и съпругът ѝ — поканени без мое знание. Плотът се огъваше от мезета. Моите мезета, приготвени за цялата седмица напред.
— О, ето я и нея! — провикна се Мартин, видимо почерпен. — Къде се губиш? Хората чакат! Хайде, донеси нещо топло.
Светлана Борисова заемаше челното място като императрица на банкет и раздаваше благосклонни усмивки.
— Все работа, все кариера — въздъхна тя. — Вместо да мисли за съпруга си и за дома. Жената трябва да пази огнището, не да пише отчети.
Нещо в мен щракна. Умората, подигравките, лепкавият под, изядените ми запаси — всичко се подреди в една ясна линия. Свалих палтото бавно, премерено. В гърдите ми вече нямаше гняв, а само ледена решителност.
Говорех спокойно, хладно и неизбежно.
