— Ти тук нямаш никаква стойност, — изрече спокойно Светлана Мартинова, без дори да повиши тон. — Излишен елемент. Грешка в уравнението.
Беше се настанила в кожения стол на нотариуса с такава самоувереност, сякаш това не беше служебна мебел, а наследствен престол. Лачените ѝ обувки блестяха, косата ѝ — идеално оформено каре, а в ръцете стискаше папка със златист клипс. В кантората на Петър Цветанов се смесваха ароматът на скъпия ѝ парфюм и тежкият дъх на старо дърво.
До нея седеше съпругът ми Атанас Софийски. Беше вперил поглед в ноктите си, сякаш те бяха най-важното нещо в стаята. Нито дума в моя защита. Нито един поглед. Шест години брак се бяха изпарили от него като спирт от недобре затворена бутилка — останала беше само празна обвивка, която кимаше в синхрон с майчините думи.
— От юридическа гледна точка, скъпа моя, — присви очи свекърва ми, — къщата е закупена с парите от продаденото наследство на покойния ми съпруг. Че си адресно регистрирана там и си плащала някакви сметки… приеми го като наем. Господин Цветанов, подгответе дарението.
Нотариусът — едър мъж с уморен поглед — ме изгледа без особен израз. В очите му нямаше съчувствие, само служебно очакване.
— Габриела Костова, имате ли възражения? — попита той делово.
Плъзнах пръсти по износената каишка на старата си чанта. Вътре беше сивата папка. Същата, която преди шест месеца не изнесох, а копирах официално от архива. Документи, чието съществуване Светлана Мартинова удобно беше заличила от паметта си.
— Имам, — отвърнах спокойно.
Тя се изсмя кратко и сухо. Атанас най-сетне вдигна глава. В погледа му прочетох глухо раздразнение. Искаше всичко да приключи по-бързо — майка му да остане доволна, а аз просто да се изпаря с кашоните си и с шестгодишната Ива Огнянова.
— Габи, не започвай, — промърмори той. — Мама ти обясни. Къщата е нейна. Ние просто… живеехме там.
Погледнах го и си спомних мартенската вечер, когато Ива лежеше с бронхит, а той отказа да ни закара до болницата, защото „мама казала, че е обикновена настинка и няма нужда да се харчи бензин“. Тогава броях последните си левове в таксито, притиснала горящото чело на дъщеря ни.
В службата по земеделски регистри ме наричат „архивния червей“. Познавам всяка лавица в трети сектор. Разпознавам миризмата на хартия от 1994 година — леко кисела, пропита с прах. Именно там, сред старите актове за приватизация, прекарах обедните си почивки през последните шест месеца.
Светлана Мартинова винаги ме е възприемала като обикновена секретарка, която мести папки от едно бюро на друго. Тя нямаше представа, че съм старши експерт по възстановяване на собственост.
— Господин Цветанов, — поставих сивата папка върху бюрото, — преди да подпишете дарението за къщата в Созопол, моля да се запознаете с тези документи.
В стаята настъпи тишина, толкова плътна, че се чуваше само шумът от прелистването на първата страница.
