Атанас остави колата си на две пресечки от блока — както правеше всеки път. Предпазливостта никога не е излишна, повтаряше си той. Слезе, приглади яката на ризата и пое дълбоко от хладния вечерен въздух. Сърцето му биеше ускорено, макар че уж беше свикнал с тези посещения при Лилия. Три години тайна връзка — и всяко прибиране у дома носеше едно и също стягане в гърдите.
Докато изкачваше стълбите, в ума му вече се подреждаше поредното оправдание. Да каже, че съвещанието се е проточило? Не, това го беше използвал прекалено често. Среща с доставчик? Възможно. Само че напоследък Милена задаваше твърде много въпроси.
Ключът се завъртя тихо в ключалката. Атанас спря на прага и се ослуша. Тишина. Нито шум от кухнята, нито телевизор от хола. Събу се и пристъпи навътре.
— Милена? — повика той по-тихо от обикновено.
Никой не отвърна. Странно. В седем вечерта съпругата му почти винаги беше вкъщи — приготвяше вечеря, гледаше сериал или обсъждаше нещо с приятелките си по телефона.
Той въздъхна с облекчение. Късмет. Нямаше да му се налага да измисля истории, да я гледа в очите и да играе ролята на изтощен от работа мъж. Влезе в спалнята, свали сакото си и тогава забеляза върху леглото бял лист, сгънат внимателно на две.
Нещо неприятно се сви в стомаха му. Взе бележката с леко треперещи пръсти и я разгъна.
„Насе. Вечерята е в хладилника. Отидох при мама. Ще се върна утре вечер. Трябва да поговорим сериозно. Милена.“
Кратко и делово. Без обичайните сърчица и усмивки, с които тя обикновено украсяваше съобщенията си. „Трябва да поговорим сериозно“ — тези думи се стовариха в него като буца лед.
Тя знае. Но как? От кога? Нали беше внимателен…
Атанас седна на ръба на леглото, без да пуска листа. Двадесет и три години брак. Синът им учеше в Плевен, вече трети курс. Апартаментът беше обща собственост. Вилата, колата…
Телефонът. Трябваше да ѝ се обади и да разбере какво става.
Набра номера ѝ. Дълги сигнали. Милена не вдигна. Опита отново — същото, до гласовата поща.
— По дяволите… — изръмжа той и захвърли апарата върху леглото.
На следващия ден не можеше да си намери място. В службата беше разсеян, през няколко минути проверяваше телефона си. От Милена — нито ред. Писа ѝ, звъня ѝ — напразно.
Малко преди шест вече беше у дома и нервно обикаляше от стая в стая. В седем и половина ключът изщрака в бравата и Милена прекрачи прага.
Той застина и се вгледа в лицето ѝ. Изглеждаше спокойна. Прекалено спокойна. Свали палтото си, закачи го в гардероба и без дума се отправи към кухнята.
— Милена, какво става? — тръгна след нея той. — Звънях ти, не отговаряше.
— Сложи водата за чай — каза тя, докато изваждаше папка от чантата си. — Седни. Ще говорим.
Атанас изпълни мълчаливо, усещайки как гърбът му изстива. Милена седна срещу него, постави папката на масата и го погледна право в очите.
— Три години, Насе. Цели три години имаш връзка с тази… Лилия, — изрече тя равномерно. — Смяташе, че нямам представа?
— Милена, аз…
— Мълчи. Сега говоря аз. Ти ще слушаш. После ще се оправдаваш, ако изобщо намериш думи.
Той преглътна трудно. Не познаваше тази жена срещу себе си. Обикновено мека и склонна да прощава, сега тя изглеждаше хладна и непоколебима, сякаш пред него стоеше непозната.
— Разбрах преди шест месеца — продължи тя. — Съвсем случайно. Телефонът ти беше паднал, помоли ме да се обадя от моя. И тогава видях съобщенията в облака — синхронизирал си всичко на всички устройства.
— Защо нищо не каза? — едва прошепна той.
— Защото исках да съм сигурна. Надявах се сам да се осъзнаеш. И защото ми трябваше време да се подготвя. — Тя отвори папката и извади няколко документа. — Това са банкови извлечения. Ето тук — преводите към нейната сметка. Двадесет и пет хиляди лева всеки месец. Почти половин година.
Лицето на Атанас пребледня.
— А това — продължи тя и плъзна друг лист към него — е договор за наем на апартамент на улица „Белински“. Наемател — ти. Обитател — Лилия Георгиева. Едностаен, трийсет хиляди лева месечно.
— Откъде ги имаш тези…
— Няма значение откъде. Важното е, че ги имам. И знаеш ли кое ме нарани най-много? Не самата изневяра. Нито лъжите в очите ми. А това, че си харчил нашите общи пари за любовницата си.
— Това са мои пари! Аз ги изкарвам!
— Така ли? — усмихна се тя, но в усмивката ѝ нямаше топлина. — Тогава да ти припомня. Апартаментът е придобит по време на брака — обща собственост. Вилата също. Колата е на мое име, между другото. А банковата сметка, от която толкова щедро финансираш връзката си, също е обща. Забрави ли? Открихме я заедно за семейния бюджет.
— Накъде биеш, Милена?
— Към развод — каза тя ясно и отчетливо, а в кухнята се възцари тежка тишина. — И към подялба на имуществото.
На Атанас му се зави свят.
— Не можеш да зачеркнеш двайсет и три години брак заради една грешка!
— Една грешка? — повтори тя, като в гласа ѝ най-сетне прозвуча емоция. — Три години изневери са „грешка“? Апартамент за любовницата ти — „грешка“? Над един милион лева, похарчени за нея — това ли наричаш грешка?
— Милена, прости ми, аз…
— Вече се консултирах с адвокат — прекъсна го тя. — Всички преводи към Лилия Георгиева през последните шест месеца се считат за разпиляване на общо имущество. При подялбата тези суми ще бъдат отчетени в моя полза.
