— …и при делбата тези суми ще бъдат отчетени в моя полза. Освен това апартаментът — петдесет процента за мен. Вилата — също наполовина. Колата остава при мен, регистрирана е на мое име.
— Ти не си добре! — Атанас рязко се изправи, столът изскърца по плочките. — Нищо няма да ти дам!
— Ще дадеш, — отвърна Милена тихо, без да повишава тон. — Защото другият вариант ще ти излезе по-скъп.
— Какъв „друг вариант“?
— Подавам сигнал в полицията за измама.
— За какво говориш? — той я изгледа невярващо.
Милена бавно извади още един документ от папката и го постави пред него. Не го хвърли, не го блъсна — просто го подреди внимателно, както счетоводител оставя отчет пред човек, който още се надява числата да могат да се „наговорят“.
— За това, че преди три месеца от личния ми депозит изчезнаха четиристотин и осемдесет хиляди лева, — произнесе тя равномерно. — Не от общата сметка. Не от семейния бюджет. От моя влог, открит след продажбата на вилата на мама в Габрово. Помниш ли? Ти тогава каза: „Нека стоят, за всеки случай“.
Атанас впери поглед в листа и лицето му пребледня за секунди.
— Аз… не е така…
— Точно така е. Ето банковото извлечение. Ето IP-адресът на влизането в електронното банкиране — домашният. Ето електронното потвърждение на превода. А това е отговорът от банката с историята на достъпите. И най-интересното — в деня на операцията аз бях в Габрово при майка ми. Влизането е от нашия лаптоп в 21:07. Мога да докажа, че не съм била в апартамента.
Той я гледаше сякаш за първи път осъзнава, че срещу него не стои „удобната“ съпруга, а непробиваема стена.
— Щях да ги върна, — изрече пресипнало. — Беше временно.
— Временно за кого? За теб или за Лилия?
— Милена…
— Не ме прекъсвай. Ти не само изневеряваше. Не само ме лъжеше. Ти посегна на парите ми с увереността, че няма да разбера. Или че ще разбера, когато вече няма значение. Това вече не е просто семеен скандал, Атанас. Това е престъпление.
Той се отпусна обратно на стола, сякаш силите му внезапно го напуснаха.
— Не съм искал да те крада.
— Колко трогателно звучи, — каза тя сухо. — А какво искаше? Да издържаш Лилия щедро, без да намаляваш заплатата си? Аз да ти готвя, да пера ризите ти и паралелно да финансирам втората ти връзка?
Той отвори уста, но тя вдигна ръка и той млъкна.
— Повтарям: ако започнеш да крещиш или да заплашваш, няма да се видим само в съда по развода. Ще подам жалба за неправомерен достъп до банков профил и за присвояване на средства. С всички доказателства. Ясно ли е?
В кухнята настана такава тишина, че се чуваше лекото съскане на изстиващия чайник.
— Няма да посмееш… — прошепна той.
— Не ме изпитвай.
И в този миг Атанас наистина се уплаши. Не от раздялата. Не от имотите. Дори не от това, че Боян може да научи. Уплаши се, защото разбра, че жената срещу него отдавна не живее с илюзии. Докато той е водил двоен живот, тя се е учила да съществува без него — първо мислено, после и реално.
Втори етап: нощта, в която ролите се разпаднаха
След това той още дълго говори — десетина минути, може би повече. Прескачаше от оправдания към обвинения, от гняв към почти молба. Обясняваше, че се бил объркал. Че с Лилия нещата „не били толкова сериозни“. Че преживявал криза. Че не искал да разрушава семейството. Че двайсет и три години брак не се зачеркват заради „една слабост“.
Милена го слушаше, стиснала чашата с две ръце.
Когато той замълча, тя попита само:
— Имаше ли изобщо намерение сам да ми кажеш?
Той отмести поглед.
Това беше достатъчно.
— Ясно, — каза тя.
— Мога да приключа всичко още днес. Веднага. Ще ѝ се обадя и ще сложа край.
— Звучи сякаш ми правиш услуга.
— Опитвам се да спася семейството!
— Не. Опитваш се да избегнеш последствията.
Атанас отиде до прозореца. Навън светеха прозорците на съседните блокове, а на детската площадка празна люлка се поклащаше от вятъра. Обикновеният живот продължаваше. Само техният беше стигнал до крайна точка.
— Какво искаш от мен? — попита накрая.
Милена извади последния документ.
— Утре в единайсет сме при нотариус. Адвокатът ми е подготвил всичко. Подписваш споразумението за развод и предварителната подялба. Апартаментът остава за мен. Вилата — за теб. Колата — при мен. Преведените средства към Лилия и сумата от моя депозит се считат за компенсация в моя полза. Няма да обжалваш. Няма да местиш имоти на името на майка си. И няма да идваш с реплики от типа „да забравим всичко“.
— Апартаментът за теб? Полудя ли? Това е половината ми живот!
— Половината ти живот последните три години беше на улица „Белински“, — отвърна тя спокойно. — Там насочи претенциите си.
— Нямаш право да ми поставяш ултиматуми!
— Имам. Защото алтернативата е наказателно производство.
Той я гледа дълго — смесица от ярост, обида и безсилие. После се отпусна на дивана и закри лицето си с длани.
Тази нощ спаха в отделни стаи. Милена за пръв път от месеци затвори очи без усещането за хаос. Болката не беше изчезнала. Но вече имаше форма и посока.
А Атанас почти не мигна до сутринта, седнал в тъмната всекидневна, слушайки как часовникът отброява секундите и осъзнавайки, че се е прибрал не у дома, а на финала.
