— Престани да се държиш като глупак! — Николай Александров нахлу в антрето така, сякаш някой го преследва по петите. — Три години сме женени. Три! И какъв е резултатът?
Елена Асенова стоеше пред огледалото и тъкмо закопчаваше едната си обеца — малка, сребърна, инкрустирана с тюркоаз, подарък от баба ѝ. Ръката ѝ застина за миг.
— Какъв резултат? — отвърна тя спокойно, макар че вътрешно всичко в нея се стегна като пружина.
— Няма дете! Това е резултатът. Майка ми пак се обади днес. Каза, че ако до края на годината нищо не стане, сама щяла да ми намери свестна жена. Такава, която иска семейство!
Обеца щракна на мястото си. Елена вдигна поглед към отражението си — равен, овладян, без излишни емоции. За три години бе усвоила изкуството да заключва чувствата си дълбоко.
— Ясно — произнесе тихо и взе чантата си от стола.
— Само това ли имаш да кажеш?!
— Николай, закъснявам. Имам записан час.
Той я изгледа объркано, сякаш очакваше сълзи, крясъци или поне трясване на врата. Нещо бурно. Но не и това хладно спокойствие.
Часът на Елена наистина съществуваше. Само че не там, където съпругът ѝ предполагаше.
Кантората се намираше в сива постройка близо до центъра — непретенциозна табела, пластмасови столове по коридора, мирис на прашни папки и натрупани човешки драми. Тя седеше с разтворено списание в ръце, без да възприема нито ред. Пред очите ѝ стоеше лицето на Николай от антрето. А още по-ясно — това на Йорданка Емилова, която невидимо присъстваше във всеки техен спор.
Свекърва ѝ бе звъннала половин час преди разразилия се скандал. Гласът ѝ кънтеше през стената — достатъчно силно, за да бъде чут. „Синко, попаднах на едно момиче от нашата поликлиника. Млада е, сериозна, мечтае за деца…“ Тонът на Йорданка звучеше меко и сладникаво, а под него се усещаше стомана. Говореше за снаха си така, сякаш обсъжда повреден уред, който отдавна трябва да бъде подменен.
Три години тя идваше всяка неделя. Настаняваше се в кухнята с чаша чай и подмяташе реплики — внимателно, като капки киселина. „Еленче, не си ли мислила за друг специалист? Виктория Илиева от нашия вход роди близнаци, представяш ли си?“ Или: „Четох, че напрежението влияе. Може би трябва да намалиш работата?“ А Елена беше финансов анализатор в малка фирма — таблици, отчети, срокове. За Йорданка това никога не беше „истинска“ професия. „Седи си на компютъра“ — така я представяше пред роднини.
— Госпожо Асенова? — подаде се секретарката от вратата.
Адвокатът се оказа по-млад, отколкото очакваше — около тридесет и пет годишен, с тънки очила и подредено бюро, върху което лежаха лаптоп и купчина папки. Казваше се Захари Костов. Слушаше съсредоточено, без да я прекъсва и без престорено съчувствие, отбелязвайки нещо в бележника си.
Елена излагаше фактите делово. Три години брак. Жилище, закупено с нейни средства и помощ от родителите ѝ, плюс участие от свекървата. Автомобил на името на Николай. Банкова сметка, в която всеки месец превеждаше половината от заплатата си.
— Имате ли деца? — попита Захари Костов.
— Не.
— Това улеснява процедурата.
Тя едва не се разсмя. Улеснява. Цял живот ѝ повтаряха, че липсата на деца е трагедия, срам, основание за натиск. А сега се оказваше предимство.
— Решението окончателно ли е? — уточни адвокатът. — Или все още обмисляте?
Навън шумеше градът, автомобилни клаксони прорязваха въздуха, по перваза пристъпваше гълъб.
— Обмислям го от две години — каза тя след кратка пауза. — Мисля, че е време да действам.
Когато се прибра, часовникът показваше малко след шест и половина. Николай седеше в кухнята, ядеше нещо претоплено и скролваше в телефона си. Не я попита къде е била, нито как е минал денят ѝ. Свикнала беше с това безразличие и то вече почти не я нараняваше.
Йорданка Емилова си беше тръгнала — за щастие. Обикновено в неделя се настаняваше от сутринта до късно вечерта, но този път денят беше четвъртък и посещението ѝ очевидно бе извънредно, направено специално заради разговора, който предстоеше.
