Посещението ѝ в четвъртък очевидно не беше случайно — Йорданка Емилова не правеше нищо без причина, още по-малко извън обичайния си график.
Елена Асенова влезе в спалнята, смени дрехите си и извади от чантата сгънат лист. Адвокатът ѝ беше дал подробен списък с документите, които трябваше да подготви. Прегледа го още веднъж, после внимателно го прегъна на четири и го пъхна между страниците на една книга в библиотеката. „Идиот“ на Достоевски — том, който стоеше там от години като декоративен предмет. В този дом никой никога не го беше разгръщал.
На вечеря Николай Александров наруши мълчанието неочаквано:
— Майка ми иска в събота да отидем при нея. Да поговорим.
Елена вдигна поглед.
— За какво точно?
Той повдигна рамене. В тяхното семейство „да поговорим“ означаваше, че Йорданка е решила да обяви нещо, което вече е подготвила. Елена си спомни предишния подобен разговор — преди две години. Тогава свекърва ѝ тържествено съобщи, че е открила „прекрасен специалист“ по женско здраве и вече я е записала на преглед. Без да пита. Просто беше уредила всичко. Елена тогава замълча, усмихна се учтиво, кимна — и, разбира се, не отиде никъде.
— Добре — отвърна тя сега спокойно. — Ще отидем.
Николай я изгледа с нескрито учудване. Обикновено тя измисляше оправдания — служебни ангажименти, умора, други планове. А този път прие веднага. Задържа погледа си върху нея секунда по-дълго от обичайното, но не зададе въпрос.
Нека си мисли каквото иска, мина ѝ през ума. В събота ще имам възможност да изясня нещо важно.
От седмици в нея се въртеше едно съмнение. Един телефонен разговор, който беше дочула случайно. Николай говореше от колата, убеден, че тя спи на задната седалка. Името, което произнесе. Начинът, по който гласът му омекна — тих, почти нежен, различен от обичайния му тон.
Елена нямаше доказателства. Само усещане. Но след събота щеше да знае със сигурност.
Йорданка Емилова живееше в стар квартал — панелна пететажна сграда без асансьор. На третия етаж неизменно се носеше миризма на пържен лук, примесена с тежкия аромат на котешка тоалетна. Докато се качваше по стълбите, Елена си мислеше, че за три години така и не свикна с този вход. Тесните стени, пожълтелите табели и онази слаба крушка на втория етаж, която сякаш не беше сменяна от десетилетия, я караха да се чувства притисната.
Николай вървеше пред нея — бързо, без да се обръща.
Вратата се отвори още преди да натисне звънеца. Йорданка очевидно ги беше наблюдавала през шпионката.
— Синко! — възкликна тя и го притисна в обятията си уверено, собственически. После насочи поглед към снаха си. — Елена. Влизай.
Нямаше „радвам се, че дойде“. Само кратко, делово покана — както към съседка, дошла да върне чаша захар.
Апартаментът беше претрупан, но подреден. Старите мебели лъщяха от грижа, по стените висяха семейни снимки, а върху рафтовете бяха подредени порцеланови фигурки. Над дивана доминираше голям портрет на Николай — около десетгодишен, в ученическа униформа, със сериозен, почти строг поглед. Всеки път, когато го виждаше, Елена си мислеше, че именно оттам е започнал навикът му да гледа хората леко отвисоко.
Настаниха се около масата. Йорданка донесе чайник, чинийка с лимон и купичка с бисквити — всичко поднесено по правилата. Седна срещу Елена и сплете пръсти върху покривката.
— Искам да поговорим откровено — започна тя. — Без да се сърдим.
Когато някой предварително казва „без сърдити“, обикновено следва нещо обидно, отбеляза мислено Елена и отпи от чая.
— Синът ми винаги е искал деца. Мечтае за това. Аз също искам внуци — това е естествено. Виждам, че при вас нещо не върви. Дали не става, дали не желаете — не знам. Но времето минава.
Николай седеше до нея, вперил поглед в масата, въртейки лъжичката между пръстите си. Нито възрази, нито я защити. Просто остана безмълвен.
Елена го погледна за миг, после се обърна към свекърва си.
— Йорданка Емилова, права сте. Нека бъдем честни.
Веждите на възрастната жена леко се повдигнаха — явно очакваше съпротива, не съгласие.
— Обмислям развод.
Думите увиснаха във въздуха. Настъпи тишина, толкова плътна, че се чуваше тиктакането на часовника в коридора. Николай рязко вдигна глава. Йорданка застина, сякаш дъхът ѝ секна.
— Какво каза? — прошепна тя след миг.
— Казах, че мисля за развод — повтори Елена спокойно. — При това положение разговорът за деца едва ли е навременен.
Когато по-късно слязоха по стълбите и излязоха на улицата, между тях вече нямаше нито дума — само тежко мълчание, което ги придружи, докато се качваха в колата и потегляха обратно към дома.
