В колата обратно Николай Александров стискаше волана така, сякаш се държеше за нещо единствено сигурно. Кокалчетата му бяха побелели, челюстта — напрегната. Елена Асенова гледаше през прозореца. Градът се нижеше край тях като декор — мол със светещи витрини, автомивка, където струите вода блестяха под лампите, площадка с шарени пързалки и люлки.
— Наистина ли го мислиш? — обади се той едва когато спряха на червено.
— Да.
— От кога ти е в главата това?
— От доста време.
Той не попита „защо“. Не се поинтересува какво е объркал, нито дали може да се поправи. Замълча отново. И точно това мълчание ѝ каза повече от всякакви обяснения.
Щом се прибраха, Елена влезе в стаята и отвори лаптопа. Намери профила, който беше прегледала още в петък вечерта — публична страница в социална мрежа. Млада жена, служителка на регистратура в градска поликлиника. Руса, с широка усмивка на снимката. А в списъка с приятели — Николай Александров. Добавена преди четири месеца.
Елена затвори компютъра.
Не изпита гняв. Нито онова режещо страдание, което обикновено те връхлита в подобни моменти. По-скоро усети нещо като облекчение — сякаш подозрението отдавна беше узряло и сега просто получаваше потвърждение.
В понеделник набра Захари Костов.
— Готова съм — каза кратко. — Документите са подредени. Можем ли да се видим тази седмица?
— Сряда, в два следобед, удобно ли е?
— Да.
След като затвори, тя се загледа през прозореца на кабинета си. От четвъртия етаж се виждаше оживено кръстовище — автомобили в непрекъснат поток, хора с чаши кафе в ръка, които бързаха към офисите си. Обикновен понеделник, обикновен град, обикновен ритъм. Само че вътре в нея нещо се пренареждаше тихо и необратимо.
Ванеса Александрова надникна през вратата:
— Ели, идваш ли на обяд? Ще пробваме новото място на „Пушкин“.
— Идвам — отвърна тя и стана.
Светът не беше спрял. И за пръв път от много време това ѝ прозвуча като добра новина.
Сряда се оказа натоварена — сутринта три онлайн срещи, после тримесечният отчет, след това спешни корекции от управителя. До кантората на адвоката стигна почти в последната минута, без дори да е успяла да изпие кафе.
Захари Костов вече я чакаше. Прегледа папките ѝ внимателно, подреди листовете, зададе няколко точни въпроса. Накрая вдигна поглед.
— Апартаментът е на името и на двама ви?
— Да. Но първоначалната вноска беше от мен и родителите ми. Имам банкови извлечения, всичко е запазено.
— Това е съществено. — Той си отбеляза нещо. — Общата сметка?
— Съществува. Аз редовно превеждах средства. Той — не. Имам доказателства.
Адвокатът кимна одобрително, сякаш тя бе решила сложна задача без грешка. И тогава Елена осъзна, че несъзнателно се е подготвяла за този разговор — през последните две години беше пазила всяка касова бележка, всяко извлечение, всеки документ. Не от хитрост, а по навик — тя винаги държеше на яснота и ред.
— Подаваме ли молбата? — попита той.
— Подаваме.
Николай разбра още същата вечер. Тя му каза направо, по време на вечерята. Без въведение, без увъртания.
Той я гледа продължително, после попита:
— Заради майка ми ли?
— Не, Николай. Заради нас.
— Ако ѝ кажа да не се меси повече…
— Не е това проблемът.
Той стана, прекоси кухнята и се спря до прозореца. Навън вече се свечеряваше, а от булеварда долу се чуваше постоянен шум. Елена наблюдаваше гърба му и си помисли, че е красив — обективно погледнато. Висок, с широки рамене. Само че отдавна го гледаше сякаш отстрани. Поне година и половина.
— Отдавна си го решила — каза той. Не като въпрос, а като констатация.
— Да.
— И не каза нищо.
— А ти попита ли?
Той не отвърна. Обърна се, седна отново и взе телефона си. Елена стана, прибра чиниите, изми ръцете си. Всичко изглеждаше обичайно, спокойно — сякаш не се случваше нищо особено. А всъщност се случваше най-важното. В един момент просто спираш да очакваш от някого онова, което той не умее да даде. И тогава настъпва тишина — не болезнена, не оглушителна, а ясна и окончателна, като решение, което вече не подлежи на обсъждане.
