На следващия ден, още преди да стигне до офиса, телефонът ѝ иззвъня. На дисплея се появи името на Йорданка Емилова. Елена Асенова прие обаждането без колебание — умишлено запази равен тон.
— Елена, искам да поговорим — гласът на свекърва ѝ звучеше необичайно. Нито престорено мил, нито властен, а колеблив. За първи път от години. — Николай Александров ми каза… Не предполагах, че нещата са стигнали дотук.
— Няма драма, Йорданка Емилова. Просто така се подредиха обстоятелствата.
— Но може би… — тя се запъна. — Може да се опита по друг начин. Вероятно съм прекалявала. С приказките за деца, за бъдеще…
Елена беше спряла пред витрината на малък цветарски магазин. Беше решила да извърви разстоянието пеша — не беше далеч. В стъклото се отразяваха лалета — бели и жълти, подредени в кофи с вода.
— Вие казвахте онова, което мислите — отвърна спокойно тя. — Това е честно. Просто с Николай искаме различни неща. Не сте виновна.
Отсреща настъпи тишина.
— Ти си добро момиче — прошепна Йорданка Емилова. — Май не съм го оценявала.
Елена не задълбочи разговора. Сбогува се учтиво и прибра телефона. Остана още миг пред витрината, после влезе и си купи пет бели лалета. Без повод. Само защото ѝ се прииска.
Два месеца по-късно документите бяха подписани. Апартаментът остана за нея — съдът взе предвид, че първоначалната вноска е била от нейните спестявания. Колата уредиха финансово. Общата сметка закриха и разделиха остатъка по равно, въпреки че Захари Костов беше убеден, че може да извоюва по-голям дял.
— Поравно — настоя тя. — Така ми е по-леко.
Адвокатът само въздъхна и прие решението ѝ.
Николай Александров се върна при майка си. Елена научи това от съседката, която го видяла да товари куфари в автомобила. Тя самата беше на работа тогава. Вечерта отключи и влезе в необичайно притихналия дом. Обиколи стаите. Почти нищо негово не беше останало — само една забравена книга за историята на футбола и стара чаша с надпис „Най-добрият“. Чашата изхвърли без колебание. Книгата остави — ако поиска, ще си я потърси.
Учудващо, празнотата не тежеше. По-скоро въздухът беше по-свеж.
Тя отвори балконската врата и излезе навън. Градът шумеше долу, в далечината издрънча трамвай. Подпря се на перилата и си даде сметка, че отдавна не е стояла просто така — без мисли, без чужди очаквания зад гърба си, без нечий глас в главата.
Телефонът ѝ вибрира. Съобщение от Ванеса Александрова: „Утре след работа сме в новия ресторант на кея. Идваш ли?“
Елена написа кратко: „Да.“
И се усмихна — истински, за пръв път от много време.
За Николай чу съвсем случайно, три месеца по-късно. Ванеса спомена между другото, че го е видяла в едно кафене — седял с руса жена, смеел се.
— Добре ли си? — попита внимателно приятелката ѝ.
— Добре съм — отвърна Елена. И не излъга.
Нека се смее. Нека животът му се подреди. Тя не му желаеше зло — просто вече не му желаеше нищо. И това се оказа изненадващо освобождаващо.
По-трудно беше друго. Една вечер, докато разчистваше чекмеджето на бюрото, попадна на стара снимка — двамата на морето, в първата година след сватбата. Загорели, усмихнати, истински щастливи. Дълго я гледа.
Тогава бяха щастливи. Без преструвки. Но щастието не умее да стои неподвижно — или се разраства, или се отдалечава. А те пропуснаха момента, в който е започнало да се изплъзва. Той — потънал в мълчанието си. Тя — в търпението си. Йорданка Емилова — в плановете си за чуждия живот.
Елена прибра снимката в кутия. Не я скъса. Просто я остави там.
В живота рядко има един-единствен виновен. Обикновено всички носят по малко от тежестта. И странното е, че това се приема по-лесно, отколкото да търсиш единствения виновник.
Тя затвори чекмеджето, сложи чайника да заври и отвори лаптопа. Чакаше я отчет, после разговор с родителите ѝ, а след това — петък, крайбрежието и вечеря с Ванеса.
Животът продължаваше напред. Нейният собствен. И най-сетне — истински неин.
