Петъчната вечер сякаш нямаше край. Евелина стоеше до прозореца в кухнята, притиснала телефона между рамото и ухото си, докато с другата ръка драскаше числа върху малък бележник. Масата пред нея беше отрупана с разпечатано меню, списък с поканените и скица на разположението им около масата. На следващия ден Надежда Мартинова навършваше шейсет и всичко трябваше да бъде безупречно. За четвърти път Евелина уточняваше с кетъринга часа, в който ще поднесат топлото.
— Да, наясно съм, че не осигурявате кристални чаши. Ще използваме нашия сервиз — произнесе тя равномерно, макар умората да я стягаше отвътре. — Очаквам ви в три, гостите ще дойдат в четири. Благодаря.
Прекъсна разговора и прокара длан по челото си. Беше почти осем вечерта, а Красимир отново закъсняваше. Напоследък това се случваше постоянно. Този път обаче тя почти се радваше на отсъствието му — в негово присъствие всяко готвене се превръщаше в хаос. Надничаше в тенджерите, критикуваше, мърмореше, изискваше внимание, но никога не подаваше ръка за помощ.
Тъкмо сложи бульона на котлона, когато входната врата се тресна. Стъпките в коридора звучаха тежко и раздразнено. Евелина се изправи и се обърна.
Красимир нахлу в кухнята, още с якето. Лицето му беше зачервено, погледът — враждебен. В ръката си стискаше смачкан лист, който без дума запрати върху масата. Хартията се плъзна по списъка с гости и спря до дъската за рязане.
— Какво означава това? — гласът му беше глух и опасно напрегнат.
Тя хвърли поглед. Квитанция от адвокатска кантора, където беше ходила преди два дни. Подписът ѝ стоеше ясно, както и платената сума. Евелина скръсти ръце.
— Ровил си ми в нещата?
— Питам какво е това! — той удари с длан по плота, документите подскочиха. — Консултация за подялба на имущество? Полудя ли?
Тя не отмести очи. Планираше да започне този разговор след юбилея, за да не хвърля сянка върху празника. Очевидно съдбата беше решила друго.
— Подавам молба за развод, Красимир.
За миг в очите му проблесна изненада, но бързо се превърна в гняв.
— Сега ли ще правиш сцени? Утре майка ми има юбилей! Какъв развод ти се върти в главата?
— Омръзна ми този фарс — гласът ѝ леко потрепери, но тя се овладя. — Миналата седмица Надежда Мартинова ме нарече бездетна пред чужди хора. Ти пак я подкрепи. Всеки път е така. Изтощена съм.
— Тя каза истината! — изрева той. — Три години лекари, три години пари — и нищо. Да ѝ се извинявам ли?
— Искам да спреш да бъдеш нейна сянка! — избухна Евелина, изненадана от собствения си тон. — Тя ме унижава пред приятелите ти, пред съседи, пред всеки. А ти мълчиш или ѝ пригласяш.
Красимир я сграбчи за лакътя, пръстите му се впиха болезнено.
— Коя си ти без мен? — прошепна през зъби. — Жилището е мое, колата е моя. Студиото ти отвори с моите средства. Твоята работа е да подредиш масата и да мълчиш. Утре ще се усмихваш и няма да повдигаш темата. Ясно ли е?
Тя погледна ръката му, после очите му.
— Пусни ме.
— Какво?
— Казах да махнеш ръката си. Не съм нито истеричка, нито вещ.
Той я освободи рязко, отблъсна я и разкъса квитанцията на дребни парчета, които хвърли в коша.
— Утре в четиринадесет нула нула майка ми ще е тук. Масата — подредена, тортата — на място, ти — усмихната. След това ще идеш на психолог. Разводи си измисляла…
Излезе, тръшвайки вратата на спалнята.
Евелина остана до прозореца. Бавно седна на табуретката, изгаси преливащия бульон. Ръцете ѝ трепереха — не от страх, а от години натрупвана ярост.
Взе телефона, отвори чата с адвокатката и написа: „Можем ли да подадем документите преди той да разбере? Не искам да чакам до понеделник.“
Отговорът дойде скоро: „Ако утре сутринта сте в офиса, ще подготвя всичко. Сигурна ли сте? След юбилея може да стане шумно.“
Тя огледа пода, осеян с късчета хартия, списъка с гости, в който първо стоеше името на Надежда Мартинова. Прибра телефона.
— Сигурна съм — прошепна в празната кухня.
От балкона се чу щракване на запалка. Красимир говореше по телефона — вероятно се оплакваше на майка си. Евелина не се заслуша. Извади продуктите и продължи подготовката.
Утре масата щеше да бъде съвършена. А после — край.
Съботната сутрин започна в шест. Алармата иззвъня, тя отвори очи и за миг остана неподвижна, слушайки тежкото дишане до себе си. Красимир спеше разхвърлян върху завивките, с намръщено изражение дори насън.
Евелина тихо стана, облече се, пъхна паспорта и ключовете в джоба. В огледалото в антрето видя сенките под очите си, но нямаше време да ги прикрива.
Излезе без шум и тръгна пеша към кантората. Улиците бяха още свежи от утринния въздух. Сградата — стар кооперативен блок, офисът на първия етаж. В шест и половина почука и влезе.
Адвокатката — жена около петдесетте, с проницателен поглед — я покани да седне.
— Подготвих заявлението. Трябва само да попълните данните и да подпишете.
Ръката на Евелина беше стабилна.
— Искам да бъде входирано днес.
— Съдът не работи в събота — поясни юристката. — Ще го изпратим електронно. Формално ще се води подадено в понеделник. Сигурна ли сте?
— Чаках три години. Достатъчно.
Тя попълни внимателно всяко поле. В графата „причина“ стоеше сухото „непреодолими разногласия“. Подписа се точно в седем.
— Ако ви заплашва, обадете се веднага — добави адвокатката.
— Ще заплашва. Но не днес. Днес има юбилей.
Навън въздухът ѝ се стори по-лек. Нямаше еуфория, нито страх — само странно спокойствие.
Когато се върна, Красимир още спеше. До пристигането на свекърва ѝ оставаха шест часа. Тя работеше методично — режеше, подреждаше, изваждаше сервиза. Кафето кипна. В коридора се чуха стъпки.
— Опомни ли се? — подхвърли той, вземайки чашата без разрешение. — Днес ще се държиш ли прилично?
Тя не отвърна, нагласяйки салфетките.
— Говоря ти!
— Чувам те.
— И?
Тя се обърна.
— Чувам, че не попита как съм. Само дали ще съм „прилична“. Като куче на дресировка.
Той тресна чашата, кафето се разля.
— Започваш ли пак?
— Подготвям празника на майка ти. Това поиска.
Той се изсмя презрително и се скри в банята.
В два следобед звънецът иззвъня. Надежда Мартинова влезе първа — на високи токове, в блестяща рокля и с прическа, изискваща часове труд. След нея — приятелки, лелята на Красимир от Плевен и съседката отдолу.
— Ника, не стой като чужда, помогни! — нареди тя още от прага.
Евелина прибра палтата и чантите. Свекърва ѝ огледа масата и изкриви устни.
— Къде е кристалът? Да не е толкова трудно?
— В шкафа е. Не искам да го мия — крехък е. А и ръцете ви треперят след вчера — отвърна спокойно Евелина.
Настъпи тишина.
— Как смееш? — възмути се Надежда Мартинова.
Красимир мигом застана до майка си.
— Извини се.
— За какво? — Евелина изправи салфетка. — Казах истината.
— Не ме излагай!
— Съжалявам, ако сте се засегнали — произнесе тя хладно.
— Все с този тон… — промърмори свекървата и се обърна към гостите.
Подмятанията продължиха — за ризата на сина ѝ, за парите, за външния вид на Евелина. Тя се усмихваше студено.
— Студиото ми носи повече доход от таксито на Красимир — каза тихо, но ясно. — Факт, не упрек.
Той се засмя пресилено, стисна рамото ѝ болезнено.
— Шегува се, нали?
— Разбира се — отвърна тя и се измъкна.
Малко по-късно Надежда Мартинова „случайно“ събори чаша със сок върху светлата рокля на Евелина.
— Ох, извинявай! Носи се престилка в кухнята…
Никой не проговори. Красимир се подсмихваше.
— Няма проблем — каза Евелина спокойно. — Ще се преоблека.
В спалнята облече черната рокля, която той ненавиждаше. Пъхна копието от заявлението в джоба си. В огледалото видя жена със студен поглед и изправени рамене.
— Смейте се днес, Надежда Мартинова — прошепна тя. — После ще говорим.
Когато се върна в хола, точно тогава на входната врата се разнесе ново позвъняване и Евелина тръгна натам, усещайки как следващият миг ще промени посоката на целия ден.
